Е Джеймс: Грей

— Местен художник. Тротън.

— Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено — заявява замечтано тя, потопена в изящните, прекрасни образи на творбите на Тротън. Профилът ѝ е нежен — вирнато носле, меки пълни устни — и с думите си е уловила съвсем точно онова, което чувствам. „Извисяване на обикновеното до необикновеното“. Добро попадение. Госпожица Стийл е умна.

Съгласявам се и наблюдавам как руменината отново плъзва по кожата ѝ. Докато седя срещу нея, се опитвам да овладея мислите си. Тя вади от огромната си чанта смачкани листа и дигитален касетофон. Пръстите не я слушат и тя изпуска проклетията два пъти върху масичката ми „Баухаус“. Очевидно никога досега не е правила подобно нещо, но поради някаква напълно необяснима причина ми е забавно. При нормални обстоятелства непохватността ѝ щеше да ме подразни нетърпимо, но сега успявам да прикрия усмивката зад показалеца си и едва устоявам на желанието да посегна и да го наглася лично.

Докато тя се тутка и се притеснява все повече и повече, ми хрумва, че мога да усъвършенствам моториката ѝ с помощта на камшик за езда. Ако се използва умело, може да накара дори най-плашливите да се стегнат. Тази блудна мисъл ме кара да се наместя на стола. Тя вдига поглед към мен и прехапва плътната си долна устна.

Мама му стара! Как не съм забелязал досега колко примамлива е устата ѝ?

— Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Веднага си личи, сладурано, но в момента не давам пет пари, защото не мога да откъсна очи от устата ти“.

— Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл. — Трябва ми още малко време, за да озаптя разпътните си мисли.

„Престани веднага, Грей“.

— Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? — пита тя и ме поглежда непринудено, изпълнена с очакване.

Иска ми се да се изсмея.

— Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя мига, очите ѝ са огромни, стреснати за момент, и аз усещам как ме бодва непознато чувство на вина.

„Престани да се държиш като гадняр, Грей“.

— Не, нямам нищо против. — Не искам да съм отговорен за този поглед.

— Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

— Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията. — Не разбирам защо, за бога, се съгласих с тази работа. Сам от Връзки с обществеността ми каза, че катедрата по науки за околната среда към университета имала нужда от популяризация, за да привлече допълнително финансиране към дарението, което им направих, така че трябвало да има възможно повече медийни изяви.

Госпожица Стийл примигва отново, сякаш чува нещо съвсем ново — и ме поглежда неодобрително. Не се ли е подготвила предварително за това интервю? Това би трябвало да ѝ е известно. Мисълта вледенява кръвта ми. Неприятно е, не очаквах подобно нещо от човек, който ми отнема от времето.

— Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. — Тя мушна зад ухото си един изнизал се кичур коса и разпиля раздразнението ми.

— Така си и мислех — отвръщам съвсем безучастно. Нека се погърчи малко. Очевидно се получава, но след това тя изправя тесните си рамене. Опитва се да изглежда професионално, докато натиска копчето за запис, и се мръщи, докато преглежда смачканите листове с нахвърляни бележки.

— Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?

Сигурен съм, че може да се справи по-добре от това. Що за посредствен въпрос. Никаква оригиналност. Голямо разочарование. Започвам с обичайния си отговор, че разчитам на изключителния екип, който работи за мен, хора, на които имам пълно доверие, на които плащам добре и ала-бала и дрън-дрън… Само че, госпожице Стийл, неоспорим факт е, че съм великолепен в онова, което върша. За мен това е като да се отсече дърво. Купувам болни, зле управлявани фирми и ги оправям, някои задържам, ако са наникъде, вземам активите и ги продавам на онзи, който дава най-много. Съвсем просто е, трябва да знаеш разликата между двете, а накрая всичко опира до отговорните хора. За да успееш в бизнеса, ти трябват свестни хора, а аз умея да преценявам хората по-добре от останалите.

— Може би просто имате повечко късмет — прошепва тя.

Късмет ли? Обзема ме раздразнение. Късмет значи, а? Как смее тази? Изглежда непретенциозна и скромна, откъде се взе този въпрос! Никой досега не е споменавал, че може да е късмет. Упорит труд, подходящите хора, които да не изпускаш от поглед и да предвидиш как ще действат; да прецениш дали са в състояние да си изпълнят задачата и ако не — да ги разкараш. Това правя аз, при това го правя добре. Късметът няма нищо общо с тази работа! Майната му на всичко! За да се изперча с ерудицията си, цитирах Андрю Карнеги, любимия ми индустриалист. „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората“.