Мередит Уайлд - Прелъстена

Потропвах нервно с пръсти по масата, като се опитвах да събера разпилените си мисли. Всеки въпрос, който задаваше, звучеше като предизвикателство или обида и ефективно смазваше всички вдъхващи увереност мисли, с които се бях навивала, докато стигна до тази среща. На ръба на паниката, погледнах към Макс в търсене на някакъв окуражителен знак. Той изглеждаше леко развеселен, което сметнах за точка в полза на мистър Ландън. Останалите местеха безизразно погледи от бележките си към мен, като по никакъв начин не показваха какъвто и да е интерес.

За част от секундата си бях помислила, че заради инцидента миналата вечер той може да бъде по-благосклонен към мен, но очевидно не бе така. Загадъчният мъж се оказа в някакъв смисъл подлец.

— Концентрирахме усилията си върху натрупването и поддържането на основна членска маса, която, както отбелязах, нараства. Със солидна основа потенциални клиенти се надяваме да привлечем повече търговци и марки от тази индустрия и да повишим броя на платените потребители.

Направих пауза, подготвена за ново прекъсване, обаче телефонът на Блейк светна, и милосърдно отвлече вниманието му. С облекчение задето най-накрая се оказах извън обхвата на изпитателния му поглед, в заключение успях да направя анализ на конкуренцията и някои финансови прогнози, преди времето ми да изтече.

В залата се възцари неловко мълчание. Блейк отпи от кафето си, затвори дисплея на телефона си и го постави отново на масата.

— Ходиш ли с някого?

Сърцето ми прескочи един такт, а лицето ми пламна, като че неочаквано ме бяха изпитали в клас. Дали ходя с някого? Изгледах го шокирана, несигурна дали напълно разбирам значението на въпроса му.

— Моля?

— Връзките разсейват вниманието. Ако искаш да получиш нужното ви финансиране от тези хора тук, това може да се окаже фактор, който влияе върху възможността ви да растете.

Правилно го бях разбрала. Като че ли фактът, че съм единствената жена в стаята не бе достатъчно стресиращ, та трябваше и да насочи прожекторите към личния ми живот. Нещастен женомразец . Стиснах зъби, този път, за да не изсипя порой от ругатни по негов адрес. Не можех да допусна да изгубя хладнокръвие, но нямах намерение да отмина с усмивка неподходящото му поведение.

— Мога да ви уверя, мистър Ландън, че съм стопроцентово отдадена на този проект — казах аз бавно и твърдо. Срещнах погледа му, като всячески се опитвах да му внуша колко съм безразлична към намеците му. — Има ли други въпроси, свързани с личния ми живот, които биха повлияли върху решението, което ще вземете днес?

— Не мисля. А ти, Макс?

— Хм, не, мисля че изяснихме доста неща. Джентълмени, готови ли сте да вземем решение? — Макс се усмихна и махна с ръка към останалите.

Трите костюма кимнаха и един след друг изказаха задоволството си от усилията ми и произтичащото от тях решение да подкрепят проекта ми.

Блейк ме погледна в очите, направи кратка пауза, преди да произнесе присъдата си също така небрежно, както бе съсипал сутринта ми. — Аз съм „пас“.

Предупредителните аларми се изключиха и сълзите ми заплашваха да рукнат, последвани от вътрешния ми глас. Той съчиняваше прощална реч до господин Ландън с препоръки къде да отиде и как да стигне дотам. Погледнах Макс в очакване на последния удар.

— Ерика, мисля че си създала прекрасна общност и, разбира се, бих искал да разбера повече за нея. Нека да се уговорим да се срещнем отново през идните две седмици, когато ще разгледаме в дълбочина логистиката. След това ще решим дали да ти предложим сделка. Какво ще кажеш?

Сладко облекчение. Искаше ми се да прескоча масата и да прегърна Макс.

— Звучи чудесно. Ще чакам с нетърпение.

— Прекрасно. Мисля, че засега приключихме.

Макс се изправи и се заприказва с другите мъже, докато те излизаха навън като ме оставиха насаме с Блейк, който се хилеше насреща ми с великолепното си самодоволно лице. Не знаех дали да го зашлевя, или да му оправя косата. Сещах се и за още няколко неща. Това че изпитвах толкова противоречиви чувства към някого за толкова кратко време ме караше да се питам дали не съм изгубила разсъдъка си.

— Добре се представи — каза той като се наклони по-близо.

Гласът му бе нисък и дрезгав и кожата ми пламна.

— Наистина ли? — отвърнах неуверено аз.

— Наистина — увери ме той. — Мога ли да те поканя на закуска? — Погледът му омекна, като че през последните двадесет минути не бяхме на нож.

Смутена напъхах бележките си обратно в чантата. Блейк бе красив, обаче твърде много преувеличаваше достойнствата си, ако мислеше, че ще падна в ръцете му след този цирк.