Мередит Уайлд - Прелъстена

Колежът ми предоставяше редовно възможности за краткотрайни свалки, но за разлика от Мари, аз никога не търсех любов. А сега, когато имах бизнес, който трябваше да развивам, почти нямах време за социален, камо ли за сексуален живот. Вместо това живеех чрез Мари, истински щастлива, че тя има нов мъж, който да я зарежда с енергия.

След като приключихме с вечерята, с Мари се разбрахме да я изчакам отвън, докато тя се освежи в тоалетната. Отправих се към изхода. Чувствах се щастлива и леко пийнала. Минах покрай управителя и се извърнах, когато той ми благодари за посещението. В следващия миг се сблъсках с влизащия през вратата мъж.

Той ме хвана за талията и ме задържа, докато възстановявах равновесието си.

— Извинете, аз… — думите ми замряха, когато очите ни се срещнаха. Пометена от опустошително, хипнотично, златистозелено торнадо, не бях в състояние да говоря. Мъжът бе направо великолепен.

— Добре ли си?

Вибрациите на гласа му отекваха в мен. Коленете ми омекнаха. В отговор ръката му обви още по-здраво кръста ми, като скъси разстоянието между нас. Този жест с нищо не ми помогна да си възвърна самообладанието. Пулсът ми се ускори от начина, по който ме беше обгърнал, самоуверено като собственик, който има пълно право да ме държи колкото си иска.

Частица от мен, онази, която не стенеше от страст към този странен мъж, се разбунтува срещу такава дързост, но всяка рационална мисъл се замъгли, когато започнах да изучавам чертите на лицето му. Изглеждаше мой връстник. С изключение на непокорната, тъмнокестенява коса, видът му бе делови — черен блейзър и бяла риза с разкопчана яка. Излъчваше богатство. Дори миришеше на богатство.

Не си наред, Ерика — пропя в мен тънко гласче, което ми напомни, че трябва да отговоря.

— Добре съм, благодаря. — Съжалявам.

— Няма защо — промълви той изкусително, с лека усмивка.

Устните му бяха добре очертани и изпълнени с обещания, невъзможно бе да ги игнорирам, след като лицето му бе на сантиметри от моето. Прокара език по долната си устна, а аз потиснах въздишката си. Господи, сексуалната енергия струеше на талази от този мъж.

— Мистър Ландън, очакват ви.

В присъствието на управителя изтрезнях достатъчно, за да се стегна, уверена, че мога да се задържа отново без чужда помощ на краката си. Опрях се с длани на гърдите му. Дори през костюма усещах колко са твърди и мускулести. Той ме пусна, а бедрата ми пламнаха, докато ръцете му бавно се откъсваха от тялото ми. Всемогъщи Боже. Десертът бе безсилен срещу този мъж.

Той кимна на управителя, но продължи да ме гледа, като ме хипнотизираше с тази единствена свързваща нишка помежду ни. Противно на разума, исках само ръцете му да ме обгърнат отново със същата лекота, както преди. Щом само с едно докосване успя да ми вземе акъла, не се съмнявах какво може да направи в леглото. Питах се дали наблизо има гардеробна. Още сега бихме могли да доведем нещата докрай.

— Оттук, сър — каза управителят, като прикани с жест моя спасител.

Той се отдалечи с непринудена грация, като ме остави цяла да тръпна в негово отсъствие. Мари се приближи, докато гледах как той се отдалечава, спомен, който заслужаваше да бъде съхранен.

Вместо да се чувствам неловко, в действителност бях безсрамно доволна от неумението си да пазя равновесие върху десетсантиметрови токове. Поради липса на личен живот, загадъчният мъж занапред дълго щеше да подхранва фантазиите ми.

Изкачих широките гранитни стъпала на сградата на библиотеката и прекосих фоайето до кабинета на професор Кинлан. След като почуках на вратата го заварих да седи, втренчил поглед в екрана на компютъра.

Завъртя се на стола си.

— Ерика! Любимата ми интернет студентка!

Напевният говор, издаваш ирландския му произход се бе позагубил след годините, прекарани в Америка. Акцентът му все още ми се струваше очарователен и се вслушвах във всяка дума.

— Кажи ми как се чувства човек, когато е свободен?

Позасмях се, трогната от неподправената му радост да ме види. Кинлан бе привлекателен мъж в началото на петдесетте, с прошарена коса и добри светлосини очи.

— Честно казано, все още се опитвам да свикна. А вие как сте? Кога излизате в творческа отпуска?

— След няколко седмици заминавам за Дъблин. Трябва да ми дойдеш на гости, ако намериш време тази година.

— Много ще се радвам, разбира се — казах аз.

Какво ли щеше да ми донесе тази година? Надявах се след силните родилни болки да извадя на бял свят бизнеса си, но в действителност нямах представа какво ме чака.