Мередит Уайлд - Прелъстена

— Някак си ще ми бъде странно да се виждаме извън кампуса, професоре.

— Вече не съм ти професор, Ерика. Наричай ме Брендън, моля. Сега съм твой приятел и наставник и наистина се надявам да се срещаме често отвъд тези стени.

Думите на професора силно ме развълнуваха и гърлото ми се сви. Тази седмица емоционалните моменти ме преследваха, дяволите да ги вземат. Кинлан ми помогна много през последните години, съветваше ме за дипломната ми работа и ми помагаше да завържа връзки, необходими за бизнеса ми. Проявяваше нестихващ ентусиазъм всеки път, когато се нуждаех от подкрепа.

— Не мога да изразя колко много съм ви благодарна. Искам да знаете това.

— Когато помагам на хора като теб, Ерика, се чувствам жив. И това ме държи далеч от кръчмата. Криво се усмихна, и на лицето му се появи самотна трапчинка.

— Ами Макс?

— Страстта на Макс към алкохола и жените далеч надвишава амбицията му за успех в бизнеса, но изглежда че в крайна сметка нещата са си дошли на място. Не знам дали съм допринесъл за това, може би. Не всички приличат на теб, скъпа.

— Толкова се страхувам, че след време бизнесът ми ще се провали — признах аз, като се надявах той да притежава ясновидската дарба, каквато ми липсваше.

— Не се съмнявам, че ще постигнеш успех по един или друг начин. Ако не с това, ще бъде с нещо друго. Никой от нас не знае къде може да го отведе животът, обаче ти правиш жертви и работиш здраво, за да постигнеш мечтите си. Докато не изменяш на мечтите си и ги поставяш на първо място, се движиш в правилната посока. Най-малкото именно това си повтарям самият аз.

— Звучи добре.

Нервите ми бяха опънати до скъсване в очакване на утрешната среща, която щеше да бъде решаваща за началото или за края на бизнеса ми и на мен самата. Нуждаех се от всяко поощрение.

— Ще ти кажа, когато самият аз бъда наясно — обеща той.

Не знаех дали да се чувствам окрилена или обезкуражена от откритието, че понякога и той се чувства така объркан, както и аз в този момент.

— Междувременно, дай да видим какво си подготвила за утрешната среща с нашия приятел Макс.

Кимна към папката в скута ми и разчисти място на бюрото си.

— Разбира се. — Разгърнах бизнес плана с моите бележки и двамата се заловихме за работа.

Служителката на рецепцията на „Енджълком Венчър Груп“ ме погледна въпросително, преди да ме отведе в заседателната зала в дъното на коридора. Проверих облеклото си, за да се уверя, че няма драстични нередности. Дотук добре.

— Настанявайте се, мис Хатауей. Останалите ще пристигнат след малко.

— Благодаря — отвърнах учтиво аз, благодарна за това, че залата за момент е празна. Поех дълбоко дъх и плъзнах ръка по ръба на заседателната маса, докато стигнах до прозорците, заели цяла стена с изглед към пристанището на Бостън. Благоговението, което изпитвах, се примесваше с нарастваща тревога. След малко щях да се изправя очи в очи срещу някои от най-богатите и влиятелни инвеститори. Чувствах се толкова неуютно, изобщо не бе забавно. Поех дълбоко въздух и изпънах неспокойно ръце, като се надявах тялото ми да се поотпусне.

— Ерика?

Извърнах се. Млад мъж, приблизително на моя възраст с руса, старателно пригладена настрани коса, тъмносини очи и впечатляващ костюм от три части идваше към мен. Здрависахме се.

— Вие сигурно сте Максуел.

— Моля, наричай ме Макс.

— Професор Кинлан ми разказва много за теб, Макс.

— Изобщо не му вярвай.

Той се засмя и усмивката разкри редица безукорно бели зъби, които контрастираха със загорелия му тен и ме накараха да се запитам колко време всъщност прекарва в Нова Англия.

— Само хубави неща — излъгах аз.

— Много мило от негова страна. Задължен съм му. Сигурно за пръв път се явявате на презентация?

— Точно така.

— Ще се справиш. Помни, че повечето от нас са били на твое място в даден момент.

Усмихнах се и кимнах, въпреки че знаех — шансът Макс Поуп, наследник на корабостроителния магнат Майкъл Поуп, да се явява на изслушване за някакви си мизерни два милиона пред друг освен баща си, е равен на нула. Независимо от това, именно заради него бях тук тази сутрин, за което бях благодарна. Кинлан прекрасно знаеше от кого да потърси подкрепа.

— Хапни нещо. Закуските са фантастични. Той посочи към отрупаната маса покрай стената.

Свитият ми на топка стомах възропта. Трябваше да овладея нервите си. Тази сутрин дори кафе не можех да преглътна.

— Благодаря, добре съм и така.