Мередит Уайлд - Прелъстена

— Какво ще кажеш да вдигнем тост за бъдещето?

Вдигнах чашата си, усмихнах се и като превъзмогнах тъгата си, се отдадох на облекчението и благодарността, които запълниха празнината в сърцето ми.

— Наздраве! — чукнах се с Мари и отпих голяма глътка, като се наслаждавах на парещото усещане от стичащия се в гърлото ми алкохол.

— Като стана дума, какво ти предстои оттук нататък, Ерика?

Замислих се отново за живота си и за голямото напрежение, под чието въздействие все още се намирах.

— Тази седмица ще се явявам на презентация в „Енджълком“, а след това трябва да си намеря квартира.

— Винаги можеш да отседнеш при мен за известно време.

— Знам, обаче имам нужда да бъда сама. Всъщност, очаквам този момент с нетърпение.

— Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Всъщност не, но трябва да се откъсна от Кеймбридж.

Харвард беше чудесно място, но твърде академично. Имах нужда да започна да се срещам с други хора. Последната година се претоварих, като едновременно пишех дипломна работа, стартирах нов бизнес и се справях с обичайните за абсолвента стресови ситуации. Нямах търпение да започна нов етап от живота си, далеч от кампуса.

— Не че ми се иска изобщо да заминеш, обаче сигурна ли си, че искаш да останеш в Бостън?

Кимнах с глава. — Сигурна съм. Работата може да ме отведе в Ню Йорк или Калифорния в даден момент, но засега съм щастлива тук.

Понякога Бостън можеше да бъде суров град. Зимите бяха ужасни, но хората тук бяха силни, сърдечни и често пъти болезнено искрени. С течение на времето бях станала една от тях. Не би ми хрумнало да нарека друго място свой дом. Освен това, тъй като нямах родители, при които да отида, той наистина се бе превърнал в мой дом.

— Мислила ли си някога да се върнеш в Чикаго?

— Не.

Мълчаливо дъвчех салатата си като се опитвах да забравя за хората, които можеха да бъдат днес тук заради мен.

— Там вече нямам никого. Елиът се ожени повторно и сега има деца. А родителите на мама винаги са били… нали знаеш, дистанцирани.

Откакто преди двадесет и една години майка ми се завърнала у дома след колежа, бременна и без никакво намерение да се омъжва, отношенията с родителите ѝ станали, меко казано, обтегнати. В малкото ми детски спомени, баба ми и дядо ми винаги изглеждаха притеснени и засрамени от начина, по който се бях появила в живота им. Мама никога не говореше за баща ми, но след като това толкова я разстройваше, че да мълчи, вероятно за мен бе по-добре да не знам нищо. Поне така си казвах, когато ме обхващаше любопитство.

Тъгата ми се отразяваше в изпълнените със съчувствие очи на Мари

— Чуваш ли се изобщо с Елиът?

— Предимно по празниците. Сега е твърде зает с двете деца.

Елиът бе единственият баща, когото познавах. Беше се оженил за майка ми, когато съм била пеленаче и преживяхме заедно много щастливи години като семейство. Обаче, преди да измине и година от смъртта ѝ, той изпадна в паника при мисълта, че трябва да отглежда сам тийнейджърка, и с парите, които бях наследила, ме изпрати в пансион на изток.

— Той ти липсва — каза спокойно тя, като че четеше мислите ми.

— Понякога — съгласих се аз.

Никога не ни се отдаде да бъдем семейство без нея. Спомних си колко самотни и объркани се чувствахме, когато тя умря. Сега ни свързваше само споменът за нейната любов, спомен, който избледняваше малко по малко с всяка изминала година.

— Той го направи за твое добро, Ерика

— Знам, че е така. Не го обвинявам.

С диплома в ръка и с перспективата за нов бизнес изобщо не съжалявах за избора на Елиът. В крайна сметка той ме вкара в пътя, който ме отведе там, където се намирах днес, но нищо не можеше да промени факта, че все повече се отчуждавахме с годините.

— Стига сме говорили за това. Нещо ново в любовта? — Мари ме стрелна с топла усмивка, докато красивите ѝ бадемовидни очи проблясваха в сумрака на ресторанта.

Засмях се, тъй като знаех, че щеше да разпитва за най-малката подробност, ако изобщо имах какво да разкажа.

— За жалост нищо ново. А как са нещата при теб? — бях сигурна, че щеше да налапа въдицата.

Очите ѝ светнаха и тя възторжено заразказва за най-новия си обект на желание. Ричърд бил много известен журналист, почти с десет години по-млад от нея, което не ме изненада. Мари не само бе в отлична за годините си форма, но бе и невероятно млада по дух. Често трябваше да си напомням, че е връстничка на майка ми.

Докато тя разказваше, аз се наслаждавах на храната си. Прекрасното бон филе, от което капеше винен сос, се топеше в устата ми. Във висша степен задоволително, блюдото почти успяваше да компенсира проточилото се с месеци сексуално въздържание. И макар да не успя напълно, то ягодите, потопени в шоколад за финал на вечерята, довършиха започнатото.