Мередит Уайлд - Прелъстена

И той го стори през цялата останала нощ. Любеше ме с всяко изкусно проникване, като ми напомняше, че телата ни са създадени за това и едно за друго. Бяхме изсмукани, емоционално и физически, но Блейк не знаеше умора. Когато забавяхме темпото, мързеливите ми ласки преливаха в страстно желание, и той ме обладаваше отново и отново, все така разтърсващо, докато и двамата рухнахме, прегърнати.

На сутринта се събудих от шума на океана. Чайки се рееха пред прозореца на спалнята ни. Тихо станах от леглото, за да не събудя Блейк. Облечена в неговата тениска, вдъхнах аромата му. Разходих се из къщата и си взех банан от фруктиерата в кухнята. Извадих лаптопа си и го сложих на масата в трапезарията с изглед към океана. Започнах да пиша имейл на професор Кинлан, като се обърнах така към него. Независимо от това колко време бе минало, вероятно никога нямаше да мога да го наричам Брендън.

Търсех точните думи, за да опиша настоящото положение. Той знаеше историята на Макс по-добре от мнозина други, но се надявах този обрат на събитията да не разочарова професора. Чувствах се длъжна да го държа в течение в случай, че стане така. Написах писмото и го препрочетох, като отново се поразих от шеметната скорост, с която се бе развил животът ми през последните четиридесет и осем часа.

А си мислех, че колежът е стресиращ.

Натиснах бутона за изпращане и кликнах, за да отворя няколко сайтове, докато стигнах до „Клозпен“. Браузърът не спираше да се върти. Сайтът пак се бе прецакал.

По дяволите. Позвъних на Сид. Никакъв отговор. Позвъних отново, но той не вдигаше. Втурнах се обратно в спалнята, не исках да будя Блейк, но не можех да се отърся от страха.

Мушнах се до него, обвих го с крак и го обсипах с леки, нежни целувки. След като щях да го събудя, поне щях да го направя по приятен начин. Накрая той се протегна, събуди се с усмивка и фантастична сутрешна ерекция. Колкото и изкусително да беше това, сега се нуждаех от него за нещо съвсем друго.

— Миличък, сайтът отново е блокирал. Не мога да намеря Сид.

Той се изправи, навлече джинсите си и ме последва в трапезарията. Погледна екрана и извади лаптопа си от сака си, настани се на канапето и го включи.

— Искаш ли кафе? — попитах аз.

— Да, моля.

Вече изглеждаше невероятно съсредоточен, въпреки че едва се бе събудил, а косата му бе очарователно разбъркана. Намерих кафето и докато го чаках да се свари, отново се опитах да вляза в сайта. Този път той веднага се активира, прикрит от някакво голямо лого. Текстът на логото гласеше М89.

Блейк пишеше с бясна скорост. Не смеех да попитам, но имах смътното усещане, че неслучайно съм попаднала отново на мушката. Напълних чаша с кафе и му я занесох. Той я пое безмълвно, като продължаваше да работи, като че мен ме нямаше. Наблюдавах го търпеливо, докато чаках да ми обърне внимание.

— Можеш ли да ми кажеш какво става? Този път наистина?

— казах спокойно аз.

Той вдигна уморен поглед към мен.

— Снимката ни от конференцията. Заразена е с вирус. Може би си видяла спайк в трафика. Повечето от това е законно, но те са го забелязали.

— Те?

Той се поколеба.

— Значи не е случайно.

— Вече не — отвърна той с потъмнели от съжаление очи.

— Защо те преследват, Блейк?

Той поклати глава и прокара пръсти през косата си. — Съжалявам, Ерика, обаче ще оправя нещата. Обещавам.

Кимнах и вярвах, че наистина ще го направи.