Моника Джеймс - Пристрастен към греха

— Повръща ми се! — каза Мадисън и се обърна в ръцете ми.

Паникьосах се, защото си помислих, че е видяла размяната на погледите ни с Джулиет.

— Да вървим! — казах аз, хванах я за ръката и си проправих път през хората, за да намеря вратата.

Слава богу, тя не се възпротиви и искаше да се махнем от тази задушна зала толкова, колкото и аз. Когато стигнахме до вратата, си отдъхнах и всичко, което имаше значение, беше да преодолеем тази токсична ситуация. Дърпах Мадисън за ръката, докато прекосявахме фоайето, но тя забави крачка, защото токчетата й се забиваха в плюшения килим.

— Само секунда — каза тя и се опитваше да си поеме въздух.

По дяволите, нямахме минута. Доколкото познавах Джулиет, щеше да е тук до няколко секунди и ще иска да ми натрие лицето в кашата, която забърках.

— Ще си починеш в колата, не мога да те гледам така, Мадисън. Погледни се, цялата си се разтреперила. Посочих с брадичка треперещите й ръце.

Тя хвана двете си ръце и кимна.

— Прав си, но въпреки това трябва да намеря мама и да й кажа, че тръгвам.

Тъкмо щях да откажа и по тялото ми мина тръпка, причината за която беше една жена, знаеща прекалено много.

— Много бързо си тръгвате? — измърка Джулиет.

Затворих очи и проклех деня, в който влезе в кабинета ми.

Мадисън въздъхна и аз отворих очи, готов да посрещна всичко, което тази лисица щеше да хвърли в лицето ми.

— Да — отговори Мадисън и аз се почувствах горд от нейната смелост.

— Няма ли да ме представиш на приятеля си — попита Джулиет и подло се усмихна.

Мадисън ме погледна и аз кимнах, за да й дам мълчаливо куража, от който имаше нужда.

— Това е п-приятелят ми Диксън — каза Мадисън, а Джулиет вдигна вежда.

Обзалагам се, че изчисляваше колко време сме заедно и дали тя беше причината за скъсването ни. Въпросът е ще й каже ли? Джулиет наклони настрани глава и ме преценяваше, а аз осъзнах, че съдбата ми е в нейните ръце. Бях бесен заради това, че таза малка заядлива кучка, ако иска, може да прецака най-хубавото нещо, което ми се беше случвало в живота.

— Приятел? — каза тя и аз мълчаливо я умолявах да употреби цялото съчувствие, на което е способна, и да не разруши моя шанс за щастие.

— Да — отговори Мадисън и хвана ръката ми.

— Не е ли… — започна Джулиет и остави изречението недовършено, а аз спрях да дишам. Двамата с Мадисън чакахме да продължи и тъкмо си помислих, че няма да го направи, тя завърши… — много възрастен за теб?

Мадисън подигравателно се усмихна, а аз изпуснах въздуха. Ако само това иска да каже, нека бъде така.

— Идеален е — каза Мадисън и предизвика Джулет да влязат в спор.

Мадисън е толкова далече от истината, че даже не може да е смешно. Колкото и да бях трогнат от това, че тя се опитва да защити честта ми, знам, че този разговор трябва да приключи, преди Джулиет да разкрие колко далеч съм от идеален.

— Тръгваме ли? — попитах Мадисън, защото исках този кошмар да свърши.

Слава богу, тя отговори:

— Да.

Очите й не се отделяха от тези на Джулиет.

— Хм, Диксън… — каза Джулиет, като се обърнахме да си тръгнем.

— Да? — отговорих аз, без да се обръщам и правех всичко възможно да остана спокоен.

— Може ли да поговорим? — попита тя, а Мадисън се завъртя и я погледна.

— Защо? Няма за какво да си говориш с него — ядосано попита тя.

— Всичко е наред, Мадисън — бързо казах аз, обърнах се и срещах очите на Сатаната в плът и кръв.

— Насаме — добави Джулиет, усмихна се самодоволно и кръстоса ръце пред гърдите си.

— В никакъв случай! — изръмжа Мадисън и се втурна напред, но аз я хванах за ръката, за да я спра.

— Диксън? — каза тя ужасено и ме гледаше над рамото си.

— Всичко е наред. Каквото и да каже, няма да промени това, което изпитвам към теб. Слез долу и ме чакай, става ли? Обещавам, че няма да се бавя. Вярваш ли ми?

— Разбира се — прошепна тя и нейната откровеност ме докосна по начин, по който не си мислех, че е възможно.

Мисълта да загубя Мадисън, изкопа огромна дупка в гръдния ми кош. Сега Джулиет има властта да реши съдбата ми и мога само да се надявам, че ще прояви малко милост, когато вземе това решение.

— Ще те чакам долу — каза унило Мадисън и долната й устна затрепери.

— Анджело — казах аз, след като тя се обърна да тръгне.

Тя се обърна и ме погледна, видях надеждата в очите й, което ме накара да размисля. Иска ми се да можех, но не мога. Ръцете ми са оковани, а Джулиет държи ключа. Мадисън изчака да й кажа нещо, каквото и да е, но аз не можах. Няма думи, които могат да изразят колко съжалявам. Затова позволих на моите действия да говорят вместо тях.