Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

Вдишвам го — аромат на цитрус и подправки. Вкусът му попива в мен с всяко движение на езика му, в гърдите му вибрира дълбоко възбудено ръмжене и отеква в моите.

Извивам се, предавам се на усещането и осъзнавам, че не съм в капан. Че вече съм в абсолютна сигурност.

Краката ми обхващат кръста му. Дланите ми се впиват в твърдата коприна на косата му. Стягам бедра и се повдигам, като накланям главата му назад, докато се изправям над него. Поема промяната на тежестта ми с лекота и отваря широко уста, когато го целувам още по-дълбоко.

Господи, устните му изглеждат толкова твърди, а са толкова меки. Тялото му е стегнато и парещо като нагрят на слънцето камък, но в ръцете ми той пулсира с живот.

Без значение как се движа в прегръдката му, той напасва телата ни — долините и равнините се плъзват в едно, сякаш за да докажат, че сме създадени единствено за това.

— Ухаеш толкова добре — прошепва, докато ме целува.

Някъде далеч в ума ми светва червена лампа. Блъскането на сърцето ми се ускорява от усещането, че постъпвам безразсъдно. Но не мога да спра.

Вътре в мен се събужда дълбоко заспала нужда и се впива в Гарет с хищнически глад. Не мога да се наситя на устните му, на вкуса, на дълбоките ласки на езика му.

Невъздържан е, но е толкова умел. В начина, по който ме целува, има дълбоко познание, опит, който обещава удоволствие и е твърде опияняващ, за да му устоя.

Той прави крачка и аз се вкопчвам още по-здраво, не успявам да спра ниския стон на протест, който се изтръгва от устните ми. Той ме придърпва по-близо, за да ми вдъхне увереност.

Звукът от звънеца ме кара да подскоча. Гарет ме притиска силно.

— Хей, Рокси е!

Вцепенявам се до болка, когато усещам как две напълно различни реалности се сливат.

— Ще си отиде — промърморва Гарет с устни на гърлото ми.

Сърцето ми блъска.

— Тя знае, че съм тук.

— И какво?

— Не мога просто да си мълча!

Той вдига глава, поглежда ме. Устата му е тънка, вбесена линия, челюстта му е стисната упорито.

— Може да си под душа. Може да си със слушалки. Може би се сдобряваш със съседа си.

Паниката ме прави истерична.

— Не може просто да се появиш да разбъркаш всичко!

— Тийгън — въздъхва той. — Успокой се, по дяволите.

— Не ми казвай как да се чувствам!

— Мамка му! — Той ме пуска на пода и тръгва към вратата.

Следва момент на облекчение. После паниката отново избухва. Едва имам време да се мушна в спалнята, преди той да отвори вратата.

— Здрасти, Роксан! — изръмжава. — Моментът не е подходящ.

— О! Аз… как си… Гарет, нали така беше?

— Бил съм и по-зле.

— Как е Тийгън?

— Панирана.

— Нали знаеш, че те чувам! — крещя през коридора.

Поглеждам се в голямото огледало на стената до дрешника и изтръпвам. Тениската и спортното ми долнище са напълно намачкани. Дългата ми до кръста коса е катастрофа и главата ми прилича на птиче гнездо. Кафявите ми очи са разширени и замаяни, а устните ми — подпухнало червено петно.

Гарет изглежда като секс бог, а аз приличам на наркоманка с долнокачествен филър за устни.

— Наред ли си, момиче? — провиква се Рокси.

— Ами… — погледът ми се стрелка насам-натам, оглежда се за чудо, което може да ме направи малко по-представителна. — Да.

— На верандата имаше пакет за теб. Слагам го на полицата до стълбището.

— Добре. Благодаря ти. — Въртя се в безцелен, трескав кръг. — Задръж. Ей сега идвам.

— Ще ми е приятно да дойдеш някой път на вечеря — казва Рокси с по-нисък глас, значи говори на Гарет. — Съпругът ми Майк прави фантастична домашна пица.

— С удоволствие, благодаря.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

— Страхотно. Ще донеса вино. Червено?

— Червено ще е идеално.

Аз изръмжавам и дръпвам плитката си. Щом тя се предава, разресвам с пръсти възлите отгоре, разтърсвам краищата и прихващам косата си в нисък възел на тила.

След това бързо излизам в хола, където намирам Гарет небрежно облегнат на рамката на отворената врата, все едно къщата е негова.

Очите на Рокси се отварят широко, когато се обръщам към нея, както и усмивката й.

— Здрасти, госпожичке!

Аз завъртам неловко очи.

— Извинявай.

— За какво? Искаш ли и ти да дойдеш на вечеря утре?

— Ами… — Представям си как този мъж, подобен на торнадо, се втурва в спокойствието на моя живот. Дланите ми се изпотяват. Имам чувството, че по някое време днес съм загубила контрол над всичко.

Но не мога да позволя да си разменят шегички от личния си живот в мое отсъствие. Ако излезе някаква информация, искам да я чуя.