Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

Точно това ми напомнят татуировките му, разбирам внезапно — воинска броня. Тушът се спуска по широките му рамене, за да скрие гръдните мускули и лопатките на гърба, после продължава по впечатляващите му ръце.

Той прокарва ръка през косата си, обръща ми гръб и си тръгва.

— Ей, аз съм Роксан, между другото. — Използва тон, който ясно му дава да разбере, че се движи по тънък лед.

Той се обръща назад с протегната ръка, като отново демонстрира онази грациозна сила. Може и да се пали лесно, но всичко останало у него е студено като лед.

— Гарет.

— Приятно ми е да се запознаем, Гарет. — Рокси стиска ръката му, после посочва към мен. — А тази безразсъдна дама е доктор Тийгън Ренсъм.

Гарет присвива очи към нея, после хвърля невярващ поглед към мен. Когато отново се обръща към Рокси, на лицето му е изписано категорично неодобрение.

— Дръж приятелката си далече от улицата, Роксан.

После си тръгва и отново започва да тича, като изчезва зад завоя на пътя също толкова бързо, колкото се е появил.

Двете с Рокси гледаме след него. Бела и Мини опъват каишките и лаят бясно.

— Е — казва Рокси, когато слизаме от моравата, — беше малко по-вълнуващо, отколкото ми се искаше за този ранен час на деня.

Разтреперана и объркана, обмислям дали да не се откажа от разходката и просто да се прибера.

Тя ме докосва по лакътя.

— Наистина ли си добре?

— Да.

Продължавам да вървя, решила да се придържам към познатата рутина. Местя единия си крак пред другия.

Сърцето ми още бие прекалено бързо, адреналинът в кръвта ми вилнее. Инстинктивната физическа реакция се бори с психическия шок.

Отдавна нищо не ми бе напомняло, че съм жена.

Независимо от дългата разходка и приятния обяд, докато вървя по алеята към дома си, все още съм разтърсена.

Цяла сутрин опитвам да се взема в ръце и съм бясна, че не успявам.

След всичкото това време осъзнавам, че не съм стигнала толкова далеч, колкото мислех.

Когато заобикалям долепения до къщата гараж и се насочвам по пътеката към входната си врата, не се удържам и хвърлям поглед към лъскавия черен рейндж роувър, паркиран нехайно на съседната алея.

Твърдата бучка лед в мен все още боли.

Ядосана съм. Бях планирала всеки свой следващ ден.

Нов град, нови приятели, нови навици. Половин година терапия и възстановяване и за какво? Съседите ми се местят и аз се чувствам така, сякаш са ме измамили. Сякаш новият живот, който бях изградила, е дошъл с гаранция, че нищо няма да се променя.

Поемам дълбоко въздух и го издишвам със съзнателното решение да изхвърля тревогата си заедно с него. Когато приближавам към входната врата, вадя ключовете от джоба си и пъхам един в ключалката на дългото напречно резе.

Когато го отварям, използвам същия ключ за оригиналната ключалка, която е в центъра на вратата. След като влизам, заключвам отново и двете, хвърлям ключа на масичката до входа и изключвам алармата, преди да е изтекъл краткият период, след който тя се включва с оглушителен вой.

Минаването през всяка стъпка на установения ред донякъде ме успокоява. Но най-голямото облекчение идва от мисълта, че отново съм сама у дома. Заглеждам се с копнеж към дивана, толкова съм изтощена, че ми се иска да се свия между възглавниците и да заспя завинаги. Знам какво означава фактът, че се чувствам толкова уморена, знам какво ще последва. Но това не означава, че мога да го спра.

Поглеждам през френските прозорци с изглед към Пюджит. Лявата страна на покривната пеперуда се извива нагоре и надвисва над двойната камина и над трапезарията с прозорци до тавана, които следват грациозната извивка, така че нищо да не препречва величествената гледка.

Точно зад зелената гърбица на островите Маури и Вашон от запад на юг се е проснала планинската верига Олимпик.

Понякога мъглата я скрива напълно, направо изчезва. Но в безоблачни дни като днешния мога да видя снежните й върхове, които се спускат надолу към крайбрежието.

Наслаждавам се на гледката, оставям познатите й контури да ме успокоят. Стоя в центъра на всекидневната си достатъчно дълго, че да погледам как друг огромен товарен кораб пълзи по пътя към Такома. Слънчевите лъчи проблясват по бавно движещата се вода, а шамандурите с капани за раци се полюшват ритмично.

Тук е спокойно, съвсем различно от безумното темпо и шума на Ню Йорк. Там почти не можех да чуя мислите си, животът ме блъскаше от всички страни, имах прекалено натоварена лекарска практика и вечно присъстващ снимачен екип. Тук мога да съм сама с мислите си, без никой да ме съди, без никой да ме съжалява или да очаква от мен „да го преодолея“.