Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

— Виждаш ли това? — пита Рокси, очевидно и тя е неспособна да отмести очи.

От транса ни вади яростен лай. Бела и Мини са зърнали непознатия бегач, устремил се в нашата посока.

— Ей — кара се Рокси на Бела и скъсява повода. — Престани!

Но аз все още съм прекалено замаяна, за да реагирам навреме. Мини решава да използва шанса си. Каишката се изплъзва от ръката ми, все едно изобщо не съм я държала. Изчезнала е, преди да успея да я хвана, късите й крачета се движат толкова бързо, че се сливат в размазано петно на път да се хвърли върху него.

— По дяволите!

Сега аз също тичам към него и той ме вижда. Не показва изненада, че е изваден от мислите си от две ококорени жени и техните неконтролируеми кучета. Плътната линия на устата му се стяга, когато разсеяното му изражение изведнъж се сменя с остро и съсредоточено. И не забавя скоростта си.

Първичният ми инстинкт е да изчезна, да избягам. Той е като беснеещ циклон, който ме връхлита, и чувството за самосъхрание изисква да се разкарам от пътя му.

— Мини — крещя аз и се спускам с ръка към каишката, докато тичам. Пропускам я. — По дяволите!

— Мини Беър! — изстрелва Рокси и дребното кученце незабавно забива крачета, спира и се обръща, за да побегне към своя човек.

Аз съм почти толкова пъргава. Сменям посоката, за да избегна сблъсъка с мъжа срещу себе си, и свивам към другата страна на улицата.

— Тийгън!

Уплашеният вик на Рокси ме кара да обърна глава… точно навреме, за да видя как един крайслер лети право към мен.

Адреналинът изригва и аз се хвърлям напред, косата ми настръхва от звука на виещи спирачки. Нещо ме блъсва отзад с достатъчно сила, че да ме изхвърли от пътя и да ме запрати на моравата на съседа.

Макар и зашеметена и все още ужасена, ми трябват само няколко секунди, за да осъзная, че съм добре.

И че онзи секси, як, потен мъж, от когото бягах, е върху мен.

— Луда ли си, по дяволите?! — озъбва ми се той с гневен поглед.

Осъзнавам, че е бесен. И че отблизо е още по-великолепен.

Очите му са пъстри, смарагдовозелени, със златисти отблясъци, пръскащи се от центъра. Миглите му са нелепо гъсти, толкова плътни и тъмни, че изглеждат сякаш си е сложил спирала. Веждите му са силни и смели, извити над блестящите вбесени очи. Има скули, за които бих убила, и устни, стиснати в тънка сурова линия. Разтърсва ме.

— Чуваш ли какво ти говоря?

Чувам, да, и анализирам дрезгавата грубост в гласа му.

Джаз бар , мисля си. От речта му лъха на уиски и тютюн.

Надвесил се е над мен, от него капе пот, а аз се чувствам като закачена към дефибрилатор, чиито остри, болезнени импулси разтърсват тялото ми и го връщат към живот.

Гърдите ми се повдигат от усилието да дишам и всеки дъх ми носи неговия аромат. Цитрус, феромони и активен здрав мъжкар.

— Тийгън — ръмжи той и разтърсва раменете ми. — Кажи нещо.

Бицепсите му — мамка му, каква физика има този мъж — и гръдните мускули, които се свиват и разпускат под нашарената с татуировки кожа, и редицата от плочки на корема…

— Тийгън. — Рокси е застанала до рамото му и се бори да удържи Бела и Мини. Момичетата може и да са от друг вид, но и те искат да се покатерят върху него. — Какво, по дяволите, си мислеше?

Той ме пуска обратно на земята и се изправя.

— Изобщо не мислеше.

Като го гледам отдолу, си припомням колко е висок. Той ми подава ръка и аз посягам да я хвана, без да мисля, усещам я миг по-късно, когато кожата му докосва моята, и изживяването ме разтърсва много по-силно от неговото дръпване. Изправя ме на крака, после отлепва дланта си от моята и разсеяно я потърква в гърдите си.

— Имам по-приятни неща за правене от това да гледам как се разплескваш на пътя — казва ми с леден тон.

В този мъж няма нищо меко. Нито в тялото му, нито в личността му. Нито в лицето му, което е прекалено мъжествено, за да е красиво, и въпреки това по някакъв начин е. Да не говорим за невероятния му магнетизъм. Но най-много от всичко ме изненадва сексуалното напрежение, което пулсира между нас.

Аз също потърквам дланта си, все още чувствам остатъчните иглички.

— Ами тогава благодаря за спасяването.

— Да, благодаря — казва Рокси с ръка на сърцето. — Изплаши ме до смърт.

Погледът му пробива дупка в мен.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Само дето косата ми е на рошава плитка, лицето ми е без всякакъв грим, а веждите ми се нуждаят от оформяне.

И всичко това ме притеснява. Искаше ми се да изглеждам по-овладяна. Външният вид също може да е броня.