Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

Мога да гледам проблясъците на водата и пристигащите и заминаващи по всяко време кораби до безкрай.

Никога няма да ми омръзне. Всъщност, докато бях в Ню Йорк, тази гледка ужасно ми липсваше.

Като си помисля само, че по едно време се кълнях, че както съм родена в Голямата ябълка, така и там ще си умра. Определено вече не съм жената, която бях тогава.

Оглеждам короната на гигантското старо дърво на ръба на отвесната канара за издайническо светло петно — главата на някой белоглав орел. Голият клон, който им е любимо място за наблюдение, сега е празен. В далечината редица самолети захождат от север за кацане на летище Сиатъл-Такома и ми подсказват откъде духа вятърът.

Обръщам се към Рокси, която тъкмо нахлузва чифт удобни безупречно бели обувки.

Изправя се.

— Предполагам, знаеш, че пропусна събранието — отново. Май не си била на нито едно от празниците насам, нали?

Шмугвам се зад ъгъла, за да избегна въпроса, и вземам поводите на кучетата от закачалките в антрето.

— Дали наистина съм пропуснала нещо? Едва ли.

Всеки месец по улиците на квартала ни изникват табели с датата и мястото на следващото събрание на общността — полезна информация, по която се водя при планирането на командировките си до Ню Йорк. Събирането с много хора на едно място не ми се отразява добре и гледам да го избягвам на всяка цена.

— Емили се появи с градинаря си. — Рокси поставя на колана си карабинер с контейнерче, пълно с биоразградими торбички за събиране на кучешки изпражнения. — Сега „се виждат“, май така му казват днес.

Новината ме кара да спра, макар и с периферното си зрение да забелязвам, че кучетата нетърпеливо подскачат около нас.

— Онова момченце? Та той не е ли на шестнайсет?

— Божичко! — Гърленият смях на Рокси е истинска наслада за ухото. — Изглежда като на толкова, нали? Всъщност е на двайсет.

— Ти да видиш!

Емили е авторка на бестселъри, която наскоро преживя мъчителен развод. Изпитала съм го на гърба си и й желая всичко най-хубаво. За нещастие, една скорошна поредица от гаджета на възрастта на сина й скандализира малката ни общност.

— Травмите наистина може да объркат хората.

Колкото и да й симпатизирам, внимавам в гласа ми да не проличи прекалено съчувствие.

Всички се крием зад някаква броня. Моята е преоткриването.

— Слушай, разбирам те. Но е тъпо да водиш играчката си на кварталното сборище — особено ако тази играчка коси моравите и на съседите. Само да беше видяла погледите, щом тя обърнеше гръб! Леле!

И двете се навеждаме, за да закачим поводите на каишките на кучетата.

— Какви събития пропускам само — шегувам се аз, докато мислено си записвам да изпратя на Емили картичка в стил „мисля за теб“.

— Това не е всичко.

— О?!

Повеждам Мини, а Рокси взема Бела. Никога не сме се уговаряли за това изрично, просто ни е навик. Точно както ни е навик да извеждаме заедно кучетата няколко пъти седмично, планирано съвместно занимание, което ме вади навън, на слънце, както предписва лекарят ми.

Рокси подскача от възбуда.

— Лес и Мардж продадоха къщата си.

Примигвам.

— Не знаех, че я продават.

Тя се разсмива и тръгва към входната врата.

— Точно там е работата. Не я продаваха.

— Почакай, какви ги говориш? — Бързам след нея, когато тя излиза от вратата, а Мини подтичва до мен, като пази опашката си, докато затварям след себе си.

Поглеждам вдясно към моята къща и прелестно реставрирания й покрив от средата на миналия век, който прилича на крила на пеперуда, после към традиционната къща точно след моята, собственост — бивша — на Лес и Мардж. Заедно с къщата на Рокси трите имота имат уникално разположение между улицата и залива, което ни осигурява безпрепятствена гледка към водата, както и изключително усамотение, при това само на двайсет минути с кола от летището.

Рокси забавя крачка, за да ми даде възможност да я настигна, после ме поглежда.

— В деня, след като ти отлетя за Ню Йорк, на алеята им спря един рейндж роувър и човекът от колата им предложил пари в брой, за да му продадат къщата — и да се изнесат — до четиринайсет дни.

Оплитам крака и Мини незабавно опъва повода. Хвърля ми нещо, което мога да опиша само като раздразнен кучешки поглед, после продължава да се тегли напред.

— Това е лудост.

— Нали? Лес не пожела да каже каква е била офертата, но мисля, че е била огромна.

Изкачваме се по наклонената алея и аз отмятам глава леко назад, за да огледам къщите, накацали по склона на хълма.