Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

Големите им прозорци, проектирани за максимална гледка, изглеждат като широко отворени очи, застинали в изумление. Нашата малка ивица от Пюджит бе нещо като тайна, но с бума на жилищното строителство в Сиатъл и Такома, вече ни бяха открили. Сега много от къщите минават през основен ремонт, за да удовлетворят вкусовете на новите си собственици.

Когато стигаме до пътя, свиваме вляво. Вдясно е задънена улица.

— Е, ако те са щастливи — казвам, — и аз се радвам за тях.

— На седмото небе са. Много им се струпа наведнъж, но мисля, че са доволни от решението си.

Роксан спира, когато Бела спира, и двете изчакваме кучетата да маркират едно от обичайните си места върху чакълената ивица до асфалта. В нашия квартал няма бордюри по улиците, нито тротоари. Само красиви морави и изобилие от цъфтящи храсти.

— Всички се опитахме да измъкнем някаква информация от тях — продължава тя, — но те не казаха нищо за продажбата. — Хвърля ми кос поглед. — Но пък споделиха нещо за купувача.

— Защо ме гледаш така?

— Защото и двамата с Майк смятаме, че купувачът е известен човек. Може би филмов режисьор. Или актьор. Представяш ли си? Първо Емили, авторка на бестселъри. След това ти — хирург от телевизионно риалити шоу. А сега и този мъж! Може би ставаме някакво ново Малибу — живот на крайбрежието без пожари и данъчно облагане.

Споменаването на Майк, мъжа на Рокси, ме кара да се усмихна вътрешно. За преселница от Ню Йорк като мен той добавя приятен щрих от някогашния живот към сегашната реалност, която създавам за себе си — реалност, сега разтърсена от загубата на съседите, които харесвах.

— И какви са уликите, с които работите? — питам, решила да се включа в играта.

Ако съм научила нещо от изминалата година, то е, че трябва да приемам нещата, които не мога да променя.

Трудна задача за маниак на тема контрол като мен.

— Лес каза, че купувачът дори не е разгледал вътрешността на къщата. Казал, че нямало нужда. Вече знаел, че „светлината е идеална“. Та кой би казал нещо подобно? Трябва да е човек, който се занимава с визуални изкуства, нали така?

— Може би — съгласявам се колебливо, обезпокоена от неочаквания разговор. Тук пътят се издига рязко под достатъчен наклон, че да усетя леко натоварване в бедрата. — Макар това да не означава, че е известен.

— Там е работата. — В гласа й се усеща съвсем леко задъхване. — Лес не пожела да каже число, но пък спомена, че било безумие, дето онзи не купил огромната къща в края на нашата улица. Тя е обявена за три и половина милиона!

Трудно ми е да го осмисля. Лес и Мардж имат — имаха — красив дом, но стойността му дори не се доближава до подобна сума.

— Мисля, че веднъж видях купувача през големия еркерен прозорец във всекидневната — продължава Рокси. — Блондинката с него беше зашеметяваща. Кльощава като супермодел и с безкрайни крака.

Когато стигаме върха, аз вече едва дишам, но не и Рокси, която ходи на фитнес почти всеки ден.

Половин километър по-нататък има улица към парка Даш Пойнт. След него и право напред пътят се спуска обратно надолу и завива леко, докато стигне нивото на водата. Там е плажът Редондо, както и „Солти“, ресторант на платформа във водата с просторна гледка към Повърти Бей и океана.

Точно се каня да кажа нещо поетично за супата с морски дарове на „Солти“, когато иззад ъгъла изскача бегач във вихрен спринт. Внезапната му поява ме стряска. Един по-внимателен поглед ме кара да замръзна насред крачката си.

Забравям да дишам.

Има прекалено много неща за регистриране наведнъж, затова умът ми се опитва да обхване мъжа като цяло. Облечен само в черни шорти и обувки, той е истинско пиршество за очите — потъмняла от слънцето кожа, сложни татуировки по ръцете и блестящи от пот потрепващи мускули.

А лицето му. Изсечено като скулптура. Със силна челюст. Брутално, зашеметяващо красиво.

Рокси, вече на няколко крачки пред мен, подсвирва тихо.

— Дяволски секси е.

Звукът на гласа й ми напомня да дишам. Кожата ми е гореща и влажна от потта. Пулсът ми се е учестил до нива, за които не мога да обвинявам физическото усилие.

В първия момент той не ни вижда, въпреки че тича в нашата посока. Умът му е другаде, тялото му е на автопилот. Дългите му силни крака гълтат асфалта под стъпалата му. Ръцете се движат в ритмично контролирано темпо. Впечатляващо е колко изящно е тялото му при тази скорост: аеродинамично и ефективно. В лекотата на бягането му има красота, има и мощ и аз… Не мога. Да спра. Да го зяпам. Знам, че го правя и че трябва да отклоня поглед, но просто не мога .