Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

— Тя спи — отвръщам и я каня в кухнята. — Ще пийна нещо. Ще ми правиш ли компания?

— Добре.

Роксан влиза и започва да се оглежда, сякаш очаква мястото да изглежда по различен начин. Тръгвам към кухнята.

— Взех малко скоч от нас, но тя има бутилка вино в хладилника.

Тя тъжно се усмихва.

— Аз й я подарих, когато се нанесе. Дали още става за пиене?

— Може да проверим — отвръщам. Виното е от австралийска винарна, бутилката е с капачка на винт. Отварям я, помирисвам, сипвам малко в една чаша и опитвам. — Да, добро е.

Рокси поема чашата, която й наливам, и отпива стабилна глътка. Сипвам си голям скоч и сядам на масата при нея.

Тя ме поглежда.

— Наистина съм объркана.

— Със сигурност.

Пийвам от скоча и усещам как топлината от алкохола се разлива надолу към гърдите ми.

— Тийгън е твоята съпруга, така ли?

— Беше. Разведохме се няколко месеца след като загубихме Дейвид.

— О! — Роксан обхваща чашата си с длани. — Предполагам, че често се случва след загубата на дете.

— Това са митове — отвръщам. Усещам язвителната нотка в тона си и мигновено съжалявам. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Само шестнайсет процента от двойките се разделят — продължавам с по-мек тон — и обикновено не е заради загубата, а защото нещата така или иначе не са били наред. Детето е било „лепилото“, което е пречело на брака да се разпадне. — Отпивам още глътка. — Или поне в нашия случай беше така.

Рокси също отпива от виното си и започва да си играе със столчето на чашата.

— Тя изглеждаше изненадана, когато се срещнахте за пръв път — отбелязва.

— Да, ами… аз бях още по-изненадан, когато ти ни запозна и тя не каза нищо. Всъщност бях бесен. Почувствах се така, сякаш е изтрила целия ни живот заедно, сякаш го е накарала да изчезне. — Отпивам отново и задържам алкохола в устата си, преди да преглътна. — След като спрях да крещя пред психолога си по темата, той ми разказа за нещо, наречено „сложна скръб“.

— Наскоро четох за това.

Кимвам.

— Щом разбрах, че тя не просто не е продължила напред, а още се лута в мъката си, осъзнах, че се нуждае от мен точно толкова, колкото и аз от нея.

— Нямах представа — шепне Рокси.

— Страхувах се да ти кажа.

В миг и двамата се обръщаме към вратата. Тийгън стои на прага на кухнята пребледняла и с подпухнали очи. Бях й помогнал да облече една широка тениска, след като я измъкнах от омазаните със сладолед дрехи. Изглежда малка и изгубена, пръснатите по бузите и по носа й лунички изпъкват на фона на бледата кожа.

Ставам и отивам при нея. Отмятам надвисналите пред лицето й кичури коса. По целия път към къщи тя плака.

Изтерзани разтърсващи хлипове, които раздираха сърцето ми.

— Добре съм — казва сега и хваща китките ми. Гримът се е размазал в тъмни петна около очите й.

Толкова е красива. Години наред скицирам лика й в тетрадки, по салфетки и по пощенски пликове. И насън мога да нарисувам овала на лицето й. скулите и бадемовата форма на очите й.

— Извинявай за случката при фонтана, Гарет — прошепва тя. Устните ми леко докосват челото й.

— Не се извинявай.

— Не знам какво ми стана — тя свива рамене. — Искам да седна.

Придърпвам й един стол и отивам до кухнята за чаша сок.

Рокси хапе долната си устна и очевидно не знае какво да каже или да направи.

— Нуждаех се от твоето приятелство, Рокси — започва Тийгън. — Толкова много от приятелите ни изчезнаха, след като загубихме Дейвид, а онези, които останаха, вече не гледаха на нас по същия начин. Идваше ми в повече. Съжалението в погледите им. Да се отнасят с мен така, сякаш всеки момент ще избухна. Това, че никой вече не се смееше. Трудно е да носиш този допълнителен товар, когато и без това си сринат.

Когато се връщам и оставям чашата портокалов сок пред Тийгън, Рокси плаче.

— Не мога да ти се ядосам — казва тя и избърсва сълзите си с ръце. — Не и след начина, по който реагирах, след като Гарет ни разказа за Дейвид. Толкова мъчно ми става, като помисля, че си живяла с всичко това сама. И съм убедена, че несъзнателно съм казвала неща, които са били болезнени за теб.

Откъсвам парче кухненска хартия и й го подавам.

Тя ме поглежда.

— Благодаря. Все пак вие двамата наистина сте заедно, нали? Това поне е истина?

Поглеждам към Тийгън. През последните няколко седмици тя бе започнала да се разтваря като цвете, но сега отново се е свила в себе си. И все пак в погледа й има твърдост. Надявам се, че е успяла да загърби миналото. А ако не е, е… ще стигнем и дотам. Сигурен съм и това ми стига.