Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

Кафявият миниван пред нас има висулка „Бебе на борда“ на задния прозорец. Люлее се насам-натам.

— Доктор Питърсън предложи да си записваме в дневници нещата, които не можем или не искаме да кажем — продължава Гарет, — и да оставяме дневниците отворени, за да може другият да ги прочете. Това изключва говоренето от уравнението, но все пак линиите за комуникация остават отворени.

Поглежда към мен, когато спираме на един светофар.

— На връщане купих два дневника от летището.

Усещам леко парене от напиращите в очите ми сълзи.

Кимвам.

— Добре. Да опитаме.

— Знам, че не обичаш да решаваш проблемите си с говорене, но доктор Питърсън прави и видеочатове, ако размислиш.

Представям си да говоря за чувствата си и стомахът ми се свива на топка. Въпреки това отново кимвам.

— Имам си психолог, но ще имам предвид препоръката ти. Завиваме към мола. Паркингът е пълен с коли. Отделни хора и цели семейства се блъскат в множеството ресторанти и магазини. В моменти като този преди се чувствах толкова самотна… да гледам как животът кипи, докато аз съм замръзнала на едно място.

Поглеждам към мъжа, който седи до мен и държи ръката ми, който толкова се старае връзката ни да се получи.

Осъзнавам, че вече не се чувствам ни най-малко самотна.

Оценявам го. Постоянната тъга, която ме разделяше от света, сега е връзката ми с Гарет.

Слагам другата си ръка върху неговата.

— Между другото… И аз съм влюбена в теб.

— Не съм идвала тук от цяла вечност — отбелязва Рокси, когато влизаме в стъклената градина на Дейл Чихули 5 5 Перманентна изложба на творби от стъкло на американския художник Дейл Чихули. — Б.‍пр.‍ .

— Не мисля, че се променя — вметва Майк и поглежда към магазинчето за сувенири на входа. — Мисля, че изложбата е постоянна.

— Хей, нямаше нужда да си купувате билети, за да разглеждате пак — възразявам аз, макар че вече е прекалено късно, защото платихме входните такси на автомата отвън. — Можеше да се срещнем по-късно.

— Искаме да го разгледаме пак — уверява ме Рокси. — Наистина си спомням само лодките.

— Аз тъкмо се сетих за онази стая с морските обитатели — казва Майк. — Октопите са доста впечатляващи.

— Казва се „октоподи“ — поправя го Рокси.

— Какво? — възмущава се Майк и поклаща глава. — Не е вярно!

— Вярно е. Провери!

Майк вади телефона си и миг по-късно казва:

— Дявол да ме вземе! Права си.

— Разбира се, че съм права!

Гарет ме прегръща през рамо, докато чакаме да покажем билетите си на входа. Днес е приказен летен ден, малко по-топло от обикновеното за Сиатъл, но за щастие, няма нищо общо с лепкавата влага в Ню Йорк по това време на годината.

Облечена съм с един от тоалетите от последната кутия от стайлинг абонамента — бели къси дънкови панталонки и потник с тънки презрамки и азиатски мотиви. Дори съм си сложила обеци — малки златни халки, и тъмен грим тип „опушени очи“. Вече редовно се гримирам така. Струва ми се, че на художник рок звезда като Гарет му отива да е с жена със страстни очи.

Влизаме в музея. Криволичим сред тълпата и се любуваме на всяка експозиция. Стигаме до дълга тясна зала, в която изложбата е позиционирана над нас и защитена с прозрачна преграда. Разноцветни стъклени скулптури във всевъзможни форми и размери, някои с флорален дизайн, други с морски, са пръснати наоколо, преплетени или струпани една върху друга. През стъкления покрив се процежда светлина, която се пречупва в стъклото на фигурите и описва дъги по голите стени на помещението.

Движа се бавно с наклонена назад глава, за да разгледам всичко.

Гарет се промъква зад мен и ме прегръща през кръста.

— Трябва да отидем да видим експозицията му в „Беладжио“ в Лае Вегас. Може там да сложим началото на медения си месец и после да пътуваме за незнайни кътчета на света.

Спирам. Не съм убедена, че чух правилно. Обръщам се към него.

— Да не би току-що да ми предложи?

Прекрасните му очи блестят насреща ми.

— Не. Когато ти предложа, няма да има никакво съмнение. Просто повдигам темата. Давам ти време да свикнеш с идеята.

Присвивам очи.

— Може би аз ще поставя въпроса първа.

— Значи ще се състезаваме, а?

— Вие двамата се гледате повече един-друг, отколкото гледате изкуството — шегува се Майк, когато минава покрай нас с Рокси под ръка.

— Просто ме влече най-красивото в залата — казва Гарет, хваща ме над лакътя и ме повежда към следващата зала.