Сильвия Дэй - Пеперуда в леда

Ден след ден се разкривам все повече и поемам нови предизвикателства.

— Дейвид!

Цялата изтръпвам, когато чувам женски глас да вика това име. Поглеждам към Гарет, за да се уверя, че е добре. Той хваща ръката ми и я стисва окуражително.

Търсещият ми поглед се връща към фонтана. Една червенокоса жена размахва хавлиена кърпа и гони рижаво момченце на около пет години, което въобще не възнамерява да излиза от фонтана. Ближа ментовия си сладолед с парченца шоколад и следя как ще се развие тази минидрама.

Въпреки навалицата ясно виждам как още едно момче се показа от другата страна на фонтана, където се е крило до този момент. То е по-голямо, може би на седем или осем. С тъмна коса, тъмни очи и силно изразена долна челюст. Смее се и гони момиченце в розово трико и туту поличка. И двамата са боси и вир-вода.

Докато ги гледам, по пръстите ми потича разтопен сладолед. Момченцето е високо и слабичко. Миглите му са гъсти и мокри от водата, езикът му се стрелва и бързо облизва горната устна. С изключение на очите, то толкова прилича на Гарет, че умът ми не може да го осмисли.

Сърцето ми блъска в гърдите и аз се изправям.

— Докторке?

Гласът на Гарет звучи някак далечно и е лесно да не му обърна внимание. Тръгвам надолу по наклонената купа.

Зад мен Рокси се смее.

— Мисля, че Тийгън ще влезе във фонтана!

Майк й отговаря нещо.

— Тийгън — в гласа на Гарет се усеща напрежение.

— Виждаш ли го? — питам, докато се отдалечавам. — Виждаш ли го?

— Тийгън!

Стигам в средата на фонтана. Вятърът насочва пръските към мен и ме измокря цялата. Наоколо тичат деца, стрелкат се напред-назад и играят на гоненица с пръскащата вода.

Малката балерина изтичва покрай мен, плътно следвана от тъмнокосото момче.

— Извинявай! — провиквам се, но то продължава да тича, няма представа, че се обръщам към него.

Гарет ме хваща за ръката и ме повлича обратно.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Видя ли го? Прилича на Дейвид.

Той стисва зъби.

— Да се махаме оттук!

— Още не! — противя се аз.

Гарет ме хваща над лактите и леко ме разтърсва. Сладоледът ми пада и се разтича във водата в краката ми.

— Това не е Дейвид.

— Знам. Но ти дори не го погледна! — настоявам.

Обръщам се да видя детето отново и да му го покажа.

Виждаш ли? Изглежда точно като теб, с моите очи. На същата възраст е.

Рокси идва към нас.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Трябва да тръгваме — отвръща Гарет. — Тийгън е уморена.

— Не съм уморена! — сопвам се. — Просто искам да поговоря с него!

— Не може да говориш с това момче! — избухва той. — Не те познава. Ще го изплашиш. Ще изплашиш и родителите му. Трябва да тръгваме.

— Гарет, ти не…

Той вдига слънчевите си очила и пълните му със сълзи очи срещат моите.

— Това не е синът ни, Тийгън. Това не е нашият Дейвид.

Дейвид е мъртъв.

Тези три думи пробождат сърцето ми. Толкова боли да гледам агонията по лицето на Гарет. Горещи сълзи се спускат по бузите ми и погледът ми се замъглява.

— Знам, че е мъртъв! — крещя през сълзи срещу него, докато поредната вълна от студени пръски залива и двама ни.

— Няма нужда да ми го казваш!

Толкова дълго сдържах сълзите си. Сега, когато са свободни, не мога да ги спра.

— Знам, че не е той… Знам… Боже, полудявам ли?

— Ела тук — тихо казва Гарет, прегръща ме и ме притиска силно към себе си. Докато сълзите ми попиват в тениската му, тялото му потръпва до моето.

С тоя на прага на една от трите спални на приземния етаж в къщата на Тийгън. Дори самата гледка е толкова болезнена, че не мога да вляза.

Леглото на Дейвид, идеално оправено. Етажерката с книжките му, кутията с играчки. Дрехите му са подредени в дрешника. Из цялата стая са пръснати рамки със снимки от предишния ни живот — снимка от сватбата ни, снимка, правена точно след като Дейвид се роди, снимки от рождени дни, от училище, от почивки.

Защо не съм слизал тук досега?

Затварям вратата и поглеждам към втората стая на този етаж. Подобно на горния етаж, тя е в съвършен ретро стил и напълно стерилна. Само в едната спалня има нещо от жената, която обичам.

Отгоре се чува леко колебливо почукване на входната врата. Хуквам и вземам стълбите през една. Искам да отворя, преди звънецът да звънне и да събуди Тийгън.

Отварям и въобще не съм изненадан да видя Роксан.

— Здравей — поздравява тя тихо. — Как сте? Тийгън добре ли е?

Цялата светлина, която съм свикнал да виждам в нея, е изчезнала. Въздъхвам. Ще трябва да поправим и тази връзка. Тъгата е като счупено огледало — пукнатината в средата се разпростира навсякъде.