Саша Грей - Обществото на Жулиет

Не можете да видите пътя, по който аз поех. Той не е покрит с жълти павета, не е някоя забравена магистрала или двулентово шосе. Аз самата не знаех, че е пътят, по който съм тръгнала, докато не стигнах целта си, погледнах назад и видях колко далече съм се озовала. Едва тогава осъзнах, че през цялото време всички решения, които съм вземала, всички пътища, по които съм вървяла, са ме водили именно до това място.

И така, ето я сделката. За да обясня как се озовах в Обществото на Жулиет, трябва да започна от началото.

Е, не от самото начало. Ще спестя всички притеснителни бебешки снимки за някой друг ден. И всички апокрифни детски спомени, в които се крият причините за травмите, останали в мен и до днес. Както, когато се напишках в гащите си в неделното училище, докато сестра Розета ни разказваше за Ной и неговия ковчег.

Така че няма да тръгнем от началото, но някъде близо до него.

Трябва да ви кажа още сега нещо за себе си, за моя характер, за моята ахилесова пета. Трябва да започна с Маркъс, учителя, по когото тайничко си падах.

Нима всяко момиче не се е влюбвало в свой преподавател? Някой, върху когото може да проектира най-дивите си сексуални фантазии. Моят бе Маркъс. Той, без да подозира, се превърна в обект на страстта ми в мига, в който влезе в залата на университета.

Маркъс: гениален, рошав, красив, свенлив — свенлив до степен, че изглеждаше дръпнат и студен — и нервен. Маркъс, който ме омагьоса в първата секунда, в която го зърнах. Нищо не предизвиква любопитството на жена повече от мъж, който е емоционално дистанциран и труден за разгадаване, особено в сексуално отношение. А Маркъс бе абсолютна загадка за мен.

Във филмовата теория има термин — „полудата от видимото“. Свързан е донякъде с насладата. Дълбоката, наситена наслада, която изпитваме, когато търсим, виждаме и разбираме очевидните истини от съществуването на физическото тяло и начина, по който то функционира, показано на големия екран.

Така ме караше да се чувствам Маркъс, когато седях на първия ред в залата, откъдето го виждах най-добре, изправен пред бялата дъска, осветен от флуоресцентните лампи, които светеха ярко като северното сияние в някой документален филм. Винаги сядах на едно и също място, на първия ред в тази огромна зала, в която зад мен имаше поне още четирийсет редици. Сядах точно в средата, пред бюрото му, откъдето нямаше начин да не ме забележи. И все пак очите ни рядко се срещаха. Той дори не поглеждаше към мен — струваше ми се, че се обръща към цялата зала, към всички освен към мен, и това ме караше да се чувствам така, все едно не бях там, все едно изобщо не съществувах.

Той бе там, аз — не. Това направо ме побъркваше — полудата от видимото.

И се питах дали Маркъс просто не се правеше на много недостъпен, защото аз толкова дяволски очевидно показвах, че го желая.

В дните, в които имах лекции при Маркъс — понеделник, вторник, петък — установявах, че се обличам специално за него. Онзи ден не бе изключение. Избрах тесни дънки, които обгръщаха апетитно дупето ми, сутиен с подплънки, блузка на сини и бели черти, която подчертаваше извивките ми, и морскосиня жилетка, която привличаше още повече вниманието към тях.

Исках той да погледне гърдите ми и да се сети за Бриджит Бардо в „Презрение“ на Жан-Люк Годар, за Ким Новак в „Шемет“, за Шарън Стоун в „Първичен инстинкт“.

Прекалено очевидно ли бе?

Надявах се да е така.

И така, седях в залата, преструвах се, че си водя бележки, и събличах Маркъс с очи. Той говореше за Фройд, Кинси и Фуко, за зрелището на киното и силата на женския поглед, а аз се опитвах да проследя извивката на члена му в кафявия му панталон, който му бе леко стегнат на слабините.

Той бе полуизправен, полуприседнал на бюрото си, единият му крак бе отпуснат по ръба, оформящ почти съвършен ъгъл спрямо другия, който бе твърдо стъпил на пода. А аз дъвчех края на молива си и изчислявах сантиметрите от шева на вътрешната страна на панталона му до издутината вътре, като правех предположения наум за дебелината и дължината й.

Записвах прилежно числата в дясната половина на жълтия си бележник, в който двайсет минути след началото на лекцията нямаше нищо друго освен драсканици и рисунки. Когато свърших с приблизителните си изчисления, бях впечатлена. Защото Маркъс очевидно имаше член, който съответстваше на размера на гениалността му.

Не че се изненадах. Вече бях правила това упражнение поне стотина пъти. Всеки час, едно и също. И като по чудо всеки път на листа ми се появяваше едно и също число. И всеки път имах чувството, че съм ударила джакпота. И всеки път по тялото ми преминаваше топла вълна и ме разтърсваше до основи.