Саша Грей - Обществото на Жулиет

Някои дни в седмицата ходех да вземам гаджето си от работата му и понякога, когато закъснееше и останеше последен в офиса, си фантазирах как се чукаме в кабинета на шефа му. Но никога не го бяхме правили. Все пак едно момиче може да си помечтае, нали?

Шефът му бе сенатор. А Джак, гаджето ми, бе част от неговия предизборен щаб. Освен това завършваше магистратурата си по икономика. Което означаваше, че не прекарвахме много време заедно, защото в края на работния си ден той обикновено бе толкова смазан от умора, че заспиваше на дивана в секундата, в която си събуеше обувките. Сутрин ставаше рано за лекциите си и нямахме време дори и за едно бързо чукане.

Така че аз си фантазирах как играя ролята си на вярна приятелка и бях планирала всичко.

Обличам се специално за случая. Дантелени чорапи и обувки с високи токчета и любимото ми двуредно манто, точно като онова, което Ана Карина носи във филма „Произведено в САЩ“ (1966). Под него, естествено, съм само по бельо може би черен сутиен и гащички и колан и жартиери в тон. А може да съм без сутиен, с бели чорапи до коленете и онези сладки малки розови шорти на точки, които знам, че го побъркват. Или пък само по обувки и нищо друго освен кремави копринени бикини или шифонена бонбонена нощничка. Но винаги нося рубиненочервено червило. Задължително трябва да имате ярко червило. Най-добрият приятел на едно момиче.

Офисът на кампанията бе в идеалния център на града, на първия етаж на голяма лъскава сграда. Имаше прозорци от всички страни и светлините оставаха включени през пилата нощ, така че всеки, който минеше оттам, да види редицата от еднакви червено-бели-черни плакати с лика на шефа на Джак, усмихващ се под голям надпис: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА РОБЪРТ ДЕВИЛ.

Единственото място, където можехме да имаме малко уединение, бе тоалетната или кабинетът, който Боб — сенаторът обичаше всички да го наричат така — ползваше, когато бе там, което не се случваше особено често. Той бе в дъното, близо до изхода за паркинга, за да може да идва и да си тръгва потайно, без да му се налага да минава през главния вход пред очите на всички.

Убедена бях, че поне неколцина души от офиса му се измъкваха да се чукат набързо в банята и тоалетната в работно време, надявайки се да не ги хванат. Но аз и Джак не бяхме от тях. Пък и Джак обикновено ме вкарваше през задния вход, който излизаше директно на паркинга, където оставях колата си, и кабинетът бе точно… точно там.

Трябва да го кажа веднага, защото не искам да оставате с погрешни впечатления: никога не сме го правили. Дори не сме го обсъждали с Джак. Не съм сигурна, че на него щеше да му хареса. Но във фантазията ми веднага след като влизаме в кабинета на шефа му, затваряме вратите и загасваме лампите, целувките и натискането приключват и аз поемам контрола.

Избутвам го назад на стола — коженото кресло на Боб, и го правим там, в „стола на властта“. Казвам му да не се изправя, да не се докосва, да не мърда изобщо и му правя малък стриптийз в сумрака, за да му се покажа. Първо свалям колана на мантото си и оголвам леко рамо, за да види малко плът. После бързо разтварям едната страна, като му позволявам само да надзърне, и се загръщам отново. Обръщам се с гръб, пускам мантото да се свлече на пода, навеждам се напред и докосвам пръстите на краката си, надупена към него, за да види добре къде може да проникне, ако е добро момче и прави каквото му се каже.

Членът му е надървен още преди да съм събула панталоните му. А когато го правя, виждам, че той се надига мощно под плата на боксерките му.

После настъпва моментът за малко по-близък контакт. Но той все още няма право да ме докосва. Заставам пред стола, разтварям краката му и се отърквам в тялото му, пак с гръб към него. Хващам се за облегалките на стола и надигам и въртя задника си, като първо леко, а после по-силно се притискам в скута му. После се навеждам, задържам члена му между бузите на задника си и го стискам, усещайки как той се извива и нараства срещу извивката на моята…

Но аз се отклоних. Важното е, че нямах никаква работа в Обществото на Жулиет, сред всички онези хора. И не съм отговаряла на обява, нито съм ходила на интервю, за да вляза в този клуб.

Нека просто да приемем, че съм имала талант, умение да убеждавам, глад и жажда за нещо ново…

А и бях забелязана от правилните хора.

Можем да спорим много за същността и точната формулировка, но е факт, че не съм родена с този талант. Или поне не съм го осъзнавала, както впоследствие си дадох сметка. Но е бил в мен от доста време, закодиран, заровен като някакъв таен сигнал в спящ агент и едва наскоро бе отключен.