Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Мъглата описва кръг около нас. Според стратегията ми падаме на колене, изтощени, за да изглежда все едно се предаваме. Само че Анна наистина изглежда по-мъртва от обикновеното. Планът може да се провали.

И тогава мъглата се събира и отново виждам пред себе си обиамана, който се взира в мен със зашитите си очи.

Мразя, като нямат очи. Празни очни кухини или замрежени очни ябълки, или просто очи, които не са на мястото си – ненавиждам всичко това. Едновременно ми е гнусно и ме ядосва. Отгоре чувам началото на заклинанията, а обиаманът се смее.

– Може и да ме заключите – казва той, – но пак ще взема това, за което съм дошъл.

– Запечатайте къщата – викам към другите на горния етаж. Изправям се на крака. – Дано си дошъл да получиш нож в корема.

– Ставаш неудобен – казва той.

Но аз не се замислям. Хвърлям се напред, като се опитвам да запазя баланс, въпреки пулсиращата болка в главата си. Замахвам и се завъртам, въпреки тежестта, която изпитвам в хълбока и в гърдите си.

Той е бърз и е нелепо колко е гъвкав, имайки предвид, че няма очи, но в крайна сметка успявам да се докопам до него. Цялото ми тяло се изпъва като лък, когато усещам как острието на камата ми се плъзга по хълбока му.

Той се свива и отстъпва назад, като поставя мъртвата си ръка върху раната. Триумфът ми трае кратко. Преди да разбера какво се случва, той се хвърля към мен и ме блъска в стената. Разбирам, че съм се ударил в стена, чак когато гърбът ми се свлича по нея.

– Заключете го! Отслабете го! – крещя аз.

Но докато го правя, той се затичва, клатейки се като някакъв ужасен паяк, вдига дивана, все едно е надуваем, и го запраща към моя отбор магьосници на втория етаж. Чувам виковете им при сблъсъка, но нямам време да се чудя дали са добре. Той отново е при мен, вдига ме за рамото и пак ме блъска в стената. Когато чувам звук, сякаш някой чупи съчки, знам, че всъщност това са няколко от ребрата ми. А може би целият ми скапан гръден кош.

– Тази кама е наша – казва той в лицето ми, сладникав дим извира от гранясалите му венци. – Тя е като обиа, стремеж, и твоят, и моят в момента, а чий стремеж, мислиш, е по-силен?

Стремеж. Над рамото му виждам Анна, очите ѝ са станали черни, тялото ѝ се мята, покрито с роклята от кръв. Раната на ръката ѝ се е разширила и сега стои в средата на локва гъста течност, широка почти метър. Взира се в пода с празен поглед. Горе виждам обърнатия диван и чифт крака, заклещени под него. Усещам собствената си кръв в устата си. Трудно ми е да дишам.

И тогава една амазонка се появява от нищото. Кармел се премята през парапета и скача от средата на стълбището. Крещи. Обиаманът се обръща точно навреме, за да посрещне алуминиевата бухалка с лицето си, и този път ефектът е много по-голям, отколкото при Анна, може би защото Кармел е много по-ядосана. Той се свлича на колене, а тя продължава да го налага отново и отново. А досега се мислеше за кралицата на бала, която няма да може с нищо да помогне.

Не пропускам шанса си. Забивам камата в крака му и той надава рев, но успява да протегне ръка и да сграбчи крака на Кармел. Чува се мляскащ звук, а после изщракване и най-после разбирам как може да отхапва такива големи парчета плът: челюстта му се откопчава. Забива зъби в бедрото на Кармел.

– Кармел! – Томас крещи, докато куца надолу по стълбите.

Няма да стигне навреме, не и за да опази крака ѝ цял, затова се хвърлям върху обиамана и ножът ми влиза в бузата му. Ще му отрежа цялата челюст, кълна се.

Кармел пищи и се е вкопчила в Томас, който се опитва да я издърпа от захапката на този крокодил. Завъртам камата в устата му, като се моля на Бога да не порежа и нея, и той освобождава захапката си с мляскащо изщракване. Цялата къща се тресе от гнева му.

Само че не е от неговия гняв. Това не е неговата къща. А той отслабва. Отворих му доста рани и сега се боричкаме в лепкава локва. Успял е да ме затисне по гръб, докато Томас издърпва Кармел настрана, затова не вижда това, което виждам аз, а именно, една рееща се във въздуха кървава рокля.

Ще ми се той да имаше очи, за да видя изненадата в тях, когато тя го хваща през кръста и го мята с трясък в парапета на стълбите. Моята Анна се е изправила от локвата кръв и се е облякла за битка, с гърчещите се кичури коса и изпъкналите черни вени. Раната на ръката ѝ още кърви. Не е съвсем добре.

Откъм стълбите обиаманът бавно се изправя на крака. Отупва се и оголва зъби. Не разбирам. Раните по лицето и крака му вече не кървят.

– Мислиш, че можеш да ме убиеш със собствения ми нож? – казва той.