Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Не мислех, че някога ще направя това – прошепва тя.

– Нито пък аз. Мислех, че ще те убия.

Тя се ухилва. Мисли си, че нищо не се е променило. Греши. Всичко се е променило. Всичко, откакто дойдох в този град. Сега знам, че ми е било писано да дойда тук. Че когато чух нейната история, разбрах, че тази връзка и този интерес са имали причина.

Не ме е страх. Въпреки парещата болка между очите ми, въпреки че онова нещо идва, за да ме унищожи, въпреки че е способно с лекота да извади далака ми и да го спука като балон, пълен с вода, аз не се страхувам. Тя е с мен. Тя ми дава смисъл и ще се спасим един друг. Ще спасим всички. И после ще я убедя, че трябва да остане тук. С мен.

Отвътре се чува леко издрънчаване. Сигурно майка ми е изпуснала нещо в кухнята. Нищо особено, но Анна подскача и се отдръпва. Присвивам се и изохквам. Май обиаманът вече започва да работи по далака ми, като го кара да омеква от рано. Всъщност къде точно е далакът на човек?

– Кас – възкликва Анна. Връща се, за да ме остави да се облегна на нея.

– Остани тук – казвам.

– Никъде няма да ходя.

– Остани завинаги – дразня я аз, а тя ми хвърля поглед, сякаш си плача да бъда удушен.

Целува ме отново, а аз не пускам устната ѝ; принуждавам я да се дърпа и тя започва да се смее. Но после пак става сериозна.

– Нека просто да се съсредоточим в това, което трябва да направим тази нощ – казва тя.

Това, което трябва да направим тази нощ. Но фактът, че тя ме целуна отново, говори много по-силно.

Готови сме с приготовленията. Лежа по гръб на прашния диван и притискам бутилка хладка минерална вода до челото си. Очите ми са затворени. Светът е много по-приятен в тъмното.

Морфран се опита да ми направи ново прочистване или противодействие, или каквото там се казва, но то изобщо не проработи толкова добре, колкото първия път. Мънкаше някакви напеви и драскаше по кремък, което създаваше приятни малки пиротехнически ефекти, после намаза лицето и гърдите ми с нещо черно, приличащо на сажди, което миришеше на сяра. Болката в хълбока намаля и спря да се опитва да се качи в ребрата ми. Болката в главата ми олекна до умерено пулсиране, но пак ми е доста гадно. Морфран изглеждаше разтревожен и разочарован от резултата. Каза, че щяло да се получи по-добре, ако имал под ръка прясна кокоша кръв. Макар че ме боли, все пак се радвам, че нямаше живи пилета наоколо. Щяхме да сме жестока гледка.

Още помня думите на обиамана: че мозъкът ще изтече през ушите ми, или нещо такова. Надявам се да не е имал предвид буквално.

Майка ми седи в един фотьойл до краката ми. Ръката ѝ разсеяно разтрива пищяла ми. Все още ѝ се иска да избягаме. Всичките ѝ майчински инстинкти казват да ме повие като бебе и да ме отнесе оттук. Но тя не е коя да е майка. Тя е моята майка. Затова сега седи и се готви за бой рамо до рамо с мен.

– Съжалявам за котката ти – казвам аз.

– Беше нашата котка – отговаря тя. – И аз съжалявам.

– Той се опита да ни предупреди. Трябваше да слушам по-внимателно тази малка топка косми. – Оставям бутилката с вода. – Наистина много съжалявам, мамо. Той ще ми липсва.

Тя кима.

– Искам да се качиш горе, преди да започне всичко – казвам аз.

Тя отново кима. Знае, че няма да мога да мисля трезво, ако се тревожа за нея.

– Защо не ми каза? – пита тя. – Че си го търсил през всичките тези години? Че си планирал да го подгониш?

– Не исках да те тревожа – казвам аз. Чувствам се леко глупаво. – И виж колко добре ми се получи.

Тя отмества един кичур коса над челото ми. Дразни се, че все я оставям да ми влиза в очите. Напрежение и загриженост се изписват по лицето ѝ и тя се навежда към мен.

– Какво? – питам аз.

– Очите ти са жълти.

Мисля, че пак ще се разплаче. В отсрещната стая чувам Морфран да псува.

– От черния ти дроб е – казва тихо майка ми. – И може би бъбреците ти. Спират да функционират.

Ясно, това обяснява усещането, че вътрешностите ми се втечняват.

Сами сме в стаята. Всички други са се пръснали, всеки в своя си ъгъл. Предполагам, че всеки си мисли нещо, може би казва някаква молитва. Надявам се Кармел и Томас да се натискат в някой килер. Отвън електрически проблясък привлича вниманието ми.

– Не мина ли вече сезонът на светкавиците? – питам аз.

Морфран отговаря от кухнята, облегнал се е на вратата.

– Не е обикновена светкавица. Мисля, че нашето момче призовава някакви сили.

– Трябва да направим призоваващото заклинание – казва майка ми.

– Ще отида да повикам Томас.