Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Ще ти се наложи – казва Морфран. – Ако искаш ти самият да останеш жив.

Това не звучи добре.

– За какво говориш?

– Не съм специалист по обиа. За това трябват повече от шест години, със или без Жулиан Баптист. Но дори и да бях, пак нямаше да мога да извадя магията от теб. Мога само да ѝ се противопоставя и да ти спечеля малко време. Но не много. Ще си мъртъв до първите лъчи на зората, освен ако не направиш, каквото иска той. Или не го убиеш.

До мен Анна потръпва, а майка ми слага ръка пред устата си и започва да плаче.

Мъртъв до сутринта. Ами, добре тогава. Не чувствам нищо, поне не още, освен едно жужене на отпадналост по цялото ми тяло.

– Какво точно ще се случи с мен? – питам.

– Не знам – отговаря Морфран. – Може да изглежда като естествена, човешка смърт, а може да се прояви и като отравяне. Така или иначе, мисля, че може да очакваш някои от органите ти да започнат да сдават багажа през следващите няколко часа. Освен ако не го убием или ти не убиеш нея.

Той кима към Анна и тя стиска ръката ми.

– Дори не си го и помисляй – казвам ѝ. – Няма да направя това, което иска той. А и този твой номер с призрака със самоубийствени наклонности започва леко да се изтърква.

Тя повдига брадичка.

– Нямаше да ти предложа това – казва тя. – Ако ме убиеш, това само ще го направи по-силен и след това ще се върне и ще те довърши така или иначе.

– И какво ще правим? – пита Томас.

Не мога да кажа, че ми харесва особено да бъда лидер. Нямам много опит и ми е много по-комфортно да рискувам само собствената си кожа. Но това е положението. Няма време за оправдания или съмнения. Въпреки хилядите начини, по които виждах този момент във въображението си, никога не бих могъл да си представя, че ще стане точно така. И все пак се радвам, че не се боря сам.

Поглеждам Анна.

– Ще се бием на наш терен – казвам. – Първо ще го излъжем, че хвърляме пешкира.

По-странна бригада не съм виждал. Караме в нервен конвой, натъпкани в очукани коли, които оставят черна следа от изгорели газове, и се чудим дали сме готови да направим това, което смятаме да правим, каквото и да е то. Още не съм обяснил каква точно ще бъде уловката. Но мисля, че поне Морфран и Томас вече подозират.

Светлината започва да става златиста, разлива се странично по нас и се приготвя да премине в цветовете на залеза. Отне ни сто години да натъпчем всичко по колите – натоварили сме половината окултни стоки от магазина във форда на Томас и в пикапа на Морфран. Все си мисля за номадските племена и как са били способни да натоварят цялата си цивилизация за един час в преследване на стадо бизони например. Кога хората са започнали да трупат толкова много боклуци?

Когато пристигаме пред къщата на Анна, започваме да разтоварваме, като всеки е награбил, каквото може. Тук имах предвид, като казах „на наш терен“. Моята къща е вече някак опетнена, а магазинът е твърде близо до останалото население. Споменах на Морфран за домашните духове на Анна, но той каза, че всички те ще се изпокрият в присъствието на толкова много вещици. Смятам да му се доверя.

Кармел отива до своето ауди, което е стояло тук през цялото време, взима училищната си чанта и изпразва съдържанието ѝ, за да може да натовари вътре връзки с билки и бутилки с масла. Чувствам се нормално засега. Още помня какво каза Морфран: че магията ще става все по-силна. Точно между очите ми започва да се оформя една болезнена точка, но може просто да ме боли глава от сблъсъка със стената. Ако имаме късмет, ще ускорим събитията толкова, че проклятието му да няма време дори да се превърне във фактор. Не знам колко полезен ще бъда, ако се гърча на пода в агония.

Опитвам се да запазя оптимизъм, което е странно, защото обикновено съм доста умислен. Може би се мъча да запълня тази лидерска позиция, която си самоналожих. Трябва да изглеждам силен. Трябва да се държа уверено. Защото майка ми е толкова разтревожена, че всеки момент може да ѝ побелее преждевременно косата, а Томас и Кармел изглеждат твърде бледи дори за канадци.

– Мислиш ли, че ще ни намери тук? – пита Томас, докато вадим цял сак със свещи от колата му.

– Мисля, че той винаги знае къде съм – казвам аз. – Или поне знае къде е ножът.

Той поглежда през рамо към Кармел, която все още внимателно пълни чантата си с бутилки с масла и буркани с неща, които плуват вътре.

– Може би не трябваше да водим и тях – казва той. – Имам предвид Кармел и майка ти. Може би трябва да ги изпратим някъде на безопасно място.