Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Значи... – той млъква и започва да дъвче устна.

Чакам го да продължи, но той се захваща да мачка ръкавите на сивия си суитшърт, които са му дълги и са започнали да се протриват по краищата.

– Знаеш за Анна – казвам, за да го улесня. – Знаеш какво чувствам към нея.

Томас кима. Прокарвам пръсти през косата си, но тя пада обратно пред очите ми.

– Защото не мога да спра да мисля за нея ли е? – питам. – Или наистина чуваш всичко, което минава през главата ми?

Томас свива устни.

– Нито едно от двете. Опитвам се да не бъркам в главата ти, откакто ме помоли. Защото сме...

Той пак млъква и има един такъв овчи вид, дъвче устни и пърха с вежди.

– Защото сме приятели – казвам аз и го первам по рамото. – Може да го кажеш бе, пич. Приятели сме. Май ти си най-добрият ми приятел. Ти и Кармел.

– Да – казва Томас.

Сигурно и двамата имаме еднакви изражения: леко засрамени, но щастливи. Той прочиства гърло.

– Така де. Разбрах за теб и Анна заради химията. Заради аурата.

– Аурата?

– Не е нужно да си телепат. Повечето хора сигурно го усещат. Но при мен е даже още по-ясно. Първоначално мислех, че при теб е така с всички призраци. Все сияеше от вълнение, като заговореше за нея, и особено като си близо до къщата. Но сега го имаш това сияние през цялото време.

Тихо се усмихвам. Тя е с мен през цялото време. Сега се чувствам глупаво, че не съм го разбрал по-рано. Но какво пък, поне ще имаме супер нетипичната история как сме се запознали: любов и смърт и кръв и проблеми с бащите. Ужас, аз ще съм мокрият сън на психиатъра.

Томас паркира пред нас. Кармел ни настига пред входната врата само след няколко секунди.

– Хвърляйте, където намерите – казвам, като влизаме.

Мятаме якетата и раниците на дивана. Топуркането на малки лапи известява идването на Тибалт, който скача по бедрото на Кармел, за да бъде гушкан и милван. Томас го оглежда подозрително, но Кармел вдига четирикракия флиртаджия право в скута си.

Водя ги в кухнята и сядаме около кръглата дъбова маса. Пъхам глава в хладилника.

– Има замразена пица, има и кайма и кашкавал. Мога да направя принцеси във фурната.

– Принцеси – казват в един глас Томас и Кармел.

Има кратък момент на изчервяване и срамежливи усмивки. Мънкам си под носа нещо относно аурата, която започва да сияе, а Томас грабва една кухненска кърпа и я мята по мен. След около двадесет минути вече дъвчем едни доста добри принцеси, а парата, която се вдига от моята, май малко отпуска запушения ми нос.

– Почва ли да посинява? – питам.

Томас ме оглежда.

– М-не. Явно Уил удря като петгодишен.

– Това е добре. На майка ми доста ѝ писна вече да ме лекува. Мисля, че откакто сме тук, извари повече билки, отколкото за последните две години.

– Този път е различно за теб, нали? – пита Кармел измежду хапките. – Анна наистина ти разказа играта.

Кимам.

– Анна, ти, Томас. Досега не съм се изправял пред нещо подобно на нея. И никога не съм въвличал цивилни граждани в борбата с призраци.

– Мисля, че това е знак – казва Томас с пълна уста. – Показва, че трябва да останеш. Да им дадеш малко почивка на тези призраци.

Поемам дълбоко въздух. Може би за пръв път в живота ми тази идея ми се струва съблазнителна. Помня как, като бях по-малък, преди да убият баща ми, си мислех, че би било хубаво, ако той спре с това за малко. Че би било хубаво да се задържим на едно място, да си намерим приятели и да играем бейзбол с него в събота следобед, вместо той да води безкрайни разговори по телефона с някой окултист или да е заровил нос в някоя мухлясала книга. Но всички деца мислят така за родителите си и за работата им, не само тези, чиито родители са ловци на призраци.

Сега пак ме обзема това чувство. Би било хубаво да остана в тази къща. Уюна е и кухнята ми харесва. Ще е много яко да мога да си прекарвам времето с Кармел, Томас и Анна. Ще завършим заедно, може да отидем в един и същи университет. Всичко ще бъде почти нормално. Само аз, най-добрите ми приятели и моето мъртво момиче.

Мисълта ми се струва толкова нелепа, че изсумтявам.

– Какво? – пита Томас.

– Няма кой друг да прави това, което правя аз – отговарям. – Дори Анна да е спряла да убива, други призраци ще продължават да го правят. Трябва да си взема камата обратно. И рано или късно ще трябва да продължа с работата си.

Томас изглежда съкрушен. Кармел прочиства гърло.

– И как ще ти вземем ножа? – пита тя.

– Явно няма намерение просто да ти го върне – казва Томас унило.