Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Откакто Анна е на свобода, не мога да спя. Безкрайни кошмари, в които тъмни фигури са надвиснали над леглото ми. И мирис на дим, сладникав и натрапчив. И мяукането на котката пред вратата на спалнята ми. Трябва да се направи нещо. Не ме е страх от тъмното; винаги съм спал като пън, макар че съм бил на повече мрачни и опасни места, отколкото ми се полага. Виждал съм повечето страшни неща, дето ги има по тоя свят, и честно да ви кажа, най-лошите са тези, които виждаш ясно пред очите си. Те са тези, които не те оставят да спиш. Тях не можеш да забравиш. Размазаните фигури от въображението избледняват; въображението има слаба памет. Но очите явно помнят по-дълго.

Тогава защо тези сънища ме скапват толкова? Защото усещането е толкова реално. И защото продължават вече твърде дълго време. Отварям очи и не виждам нищо, но знам, знам , че ако погледна под леглото, някоя разложена ръка ще се стрелне към мен и ще ме завлече към ада.

Опитах се да виня Анна за кошмарите, а после – да не мисля за нея въобще. Да забравя как приключи последният ни разговор. Да забравя, че тя ме натовари със задачата да си върна камата и, след като си я върна, да я убия. Въздух издува бузите ми само като си помисля за това. Как да го направя?

Ами, няма да го направя. Няма да мисля за това и ще превърна отлагането в новото си любимо хоби.

Дремя в час по история. За щастие, г-н Баноф няма да забележи, защото седя на най-задния чин, а той е пред дъската и бълва информация за Пуническите войни. Сигурно би ми било интересно, ако мога да остана буден достатъчно дълго, за да му хвана мисълта. Но всичко, което чувам, е „не знам какво си, не знам що си“, после главата ми клюмва, после мъртвешки пръст ми бърка в ухото, стряскам се и се разсънвам. И после пак отначало. Когато бие звънецът, се сепвам и премигвам за последно, надигам се от чина и тръгвам към шкафчето на Томас.

Облягам се на шкафчето до неговото, докато той тъпче книгите си вътре. Отбягва погледа ми. Нещо го мъчи. А дрехите му са значително по-малко намачкани от обикновеното. И изглеждат прани. И цветовете си пасват. Дава най-доброто от себе си за Кармел.

– Това гел ли е в косата ти? – дразня го аз.

– Как може да се правиш, че нищо не е станало? Не гледаш ли новините?

– За какво говориш? – решавам да се преструвам на невинен, или неразбрал, или и двете.

– Новините – изсъсква той. Снижава глас. – Човекът в парка. С откъснатите крайници.

Оглежда се наоколо, но никой не му обръща внимание, както обикновено.

– Мислиш, че е била Анна? – питам аз.

– А ти не мислиш ли? – казва глас до ухото ми.

Завъртам се. Кармел е точно до рамото ми. Застава до Томас и разбирам от начина, по който ме гледат, че явно вече са обсъждали темата надълго и нашироко. Чувствам се под обсада и леко обиден. Защо говорят зад гърба ми? Държа се като кисело дете и това още повече ме ядосва.

Кармел избухва.

– Не може да отречеш, че е невероятно съвпадение.

– Не го отричам. Но е съвпадение. Не е била тя.

– Откъде знаеш? – питат ме в един глас, колко сладко.

– Хей, Кармел.

Разговорът ни е прекъснат рязко от Кейти, която се приближава с групичка момичета. Няколко от тях не познавам, но две-три са в класа ми. Една от тях, чернокосо миньонче с чуплива коса и лунички, ми се усмихва. Всички напълно игнорират Томас.

– Здрасти, Кейти – отговаря хладно Кармел. – Как е?

– Да разчитаме ли, че ще помагаш за Зимния бал? Или да се оправяме сами със Сара, Нат и Кейси?

– Какво искаш да кажеш с това „да помагам“? Нали аз съм главен организатор.

Кармел оглежда учудено останалите момичета.

– Да, ама – казва Кейти, като гледа към мен, – това беше преди да станеш твърде заета .

Предполагам, че и на Томас му се иска да се разкараме. На мен със сигурност. По-неудобно ми е и от това да говорим за Анна. Но Кармел си е сила и не би оставила да не се съобразяват с нея.

– О, Кейти, какво сега, заговор ли си ми организирала?

Кейти премигва.

– Какво? За какво говориш? Само питам.

– Ами, спокойно тогава. До бала има три месеца. Ще се видим в неделя.

Кармел се обръща леко настрана, като по-този начин реално показва, че разговорът е приключил. Кейти се усмихва засрамено. Плямпа някакви глупости още известно време и даже прави комплимент на Кармел за пуловера ѝ, а после си тръгва с подвита опашка.

– И искам всяка от вас да дойде с по две идеи откъде да съберем пари! – извиква след тях Кармел.