Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Явно има някакво проклятие в Тъндър Бей. Нищо не върви като хората в този скапан град. А сега слушам тревогите на Кармел в едното си ухо и догадките на Томас в другото и просто има твърде много хора в тази кола, за да мога да си събера мислите.

– Какво ще правим сега? – питат ме едновременно.

Анна. Ами Анна? Камата ми е в Уил и ако той е усетил примамката в съобщенията на Кармел, кой знае какво може да е решил да направи. Достатъчно умен е да влезе в контра-игра; знам, че е. А през последните няколко седмици аз съм толкова оглупял, че да се вържа. Сигурно в момента ни се надсмива, като си представя как обръщаме стаята му наопаки, докато той върви по алеята пред къщата на Анна с камата ми в ръка, следван от русия си лакей.

– Карай! – изръмжавам и затварям на Кармел.

Трябва да стигнем до Анна, и то бързо. Кой знае, може вече да е късно.

– Накъде? – пита Томас, но вече е запалил двигателя и тръгва.

Движим се към къщата на Уил.

– Към къщата на Анна.

– Да не мислиш, че... Може просто да са останали вкъщи. Или просто да закъсняват за училище.

Той продължава да говори, но очите ми забелязват нещо друго, докато минаваме покрай къщата на Уил. Нещо не е наред с пердетата на един от прозорците на втория етаж. Те са спуснати, а всички други прозорци са или отворени, или пердетата им са прибрани. Но има и нещо в начина, по който са спуснати. Изглеждат някак... неравномерно спуснати. Сякаш са дръпнати набързо.

– Спри – казвам аз. – Паркирай колата.

– Какво става? – пита Томас.

Но очите ми са фиксирани върху прозореца на втория етаж. Той е вътре, знам, че е вътре, и изведнъж ме изпълва адски гняв. Стига вече игрички. Ще вляза и ще си взема ножа и ще е по-добре за Уил Розенбърг да не застава на пътя ми.

Скачам без дори да изчакам колата да спре. Томас се бави с колана си, звучи, сякаш почти се изтърсва от шофьорската врата, и се затичва след мен, но скоро непохватните му стъпки ме застигат и той започва да задава един милион въпроси.

– Какво правим? Какво ще правиш?

– Ще си взема камата – отговарям.

Втурваме се през двора на къщата и скачаме по стълбите на верандата. Избутвам ръката на Томас, когато се пресяга да почука, и вместо това вадя ключа. Надъхал съм се и не искам да давам на Уил предупреждение, ако не е нужно. Нека се опита да ме спре. Нека само се опита. Но Томас сграбчва ръката ми.

– Какво? – съскам през зъби.

– Поне сложи тези – казва той и ми подава чифт ръкавици.

Понечвам да му кажа, че не сме тръгнали да отвличаме котката на съседите, но е по-лесно просто да ги сложа, вместо да споря. Той също слага ръкавици, а аз завъртам ключа и отварям вратата.

Единственият плюс, като влизаме в къщата, е, че сега трябва да сме още по-тихи и Томас спира да ме залива с въпроси. Сърцето ми блъска в ребрата, тихо, но настойчиво. Мускулите ми са напрегнати и се движа леко вдървено. Няма нищо общо с това да дебнеш призрак. Не се чувствам уверен и силен, а като петгодишен в гората по тъмно. Интериорът на къщата е хубав. Лъскав паркет и дебели килими. Парапетът на стълбите към горния етаж изглежда, сякаш е бил полиран всеки ден, откакто е сложен. По стените има картини на художници – и то не от тези модерните тъпотии, дето някакво хилаво копеленце в Ню Йорк обявява някое друго хилаво копеленце за гений, защото рисува „наистина смели червени квадрати“. Това са класически картини, пейзажи, вдъхновени от френския импресионизъм, и малки портрети със затъмнени краища, изобразяващи жени в изящни дантелени рокли. При други обстоятелства с удоволствие бих ги разгледал. Гидиън ми е говорил много за изкуство, докато ме развеждаше из музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Но вместо това само прошепвам на Томас:

– Взимаме ножа и се махаме.

Тръгвам пръв по стълбите нагоре и като се качвам, завивам наляво към стаята със спуснатите завеси. Хрумва ми, че може да бъркам жестоко. Това може изобщо да не е спалня. Може да е склад или стая за видеоигри, или някаква друга стая, която е съвсем нормално да си стои със спуснати завеси. Но вече няма време за това. Пред вратата на стаята съм.

Дръжката се завърта с лекота, когато пробвам дали е заключено, и вратата се открехва. Вътре е твърде тъмно, за да виждам ясно, но се разпознават очертанията на легло и, струва ми се, шкаф. Стаята е празна. Томас и аз се вмъкваме като стари кримки. Дотук добре. Бавно пристъпвам към средата на стаята. Премигвам, за да накарам очите ми да се приспособят към тъмнината.

– Дали да не светнем лампата? – прошепва Томас.