Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Качи се горе и я свали – нарежда Малвина. – И после я донеси да я изгорим.

Виждам как ръката на Анна стиска чантата по-силно. Всичко, което притежава, е събрано в това малко кафеникаво парче плат, завързано с връв.

– Не – отговаря спокойно тя. – Тръгвам си оттук.

Малвина се изсмива. Грачещ звук. Тъмна светлина се появява в очите ѝ.

– Елиас – казва тя. – Заведи дъщеря ми в стаята ѝ. Съблечи тази рокля от нея.

„Божичко“ – мисли си Томас. С крайчеца на окото си виждам как Кармел слага ръка пред устата си. Не искам да гледам това. Не искам да знам. Ако този мъж я докосне, ще наруша кръга. Не ме интересува, че е само спомен. Не ме интересува, че трябва да видя какво ще се случи. Ще му счупя врата.

– Не, мама – казва изплашено Анна, но когато Елиас се приближава до нея, тя застава твърдо. – Няма да му позволя да ме докосне.

– Скоро ще ти бъда баща, Анна – казва Елиас.

При тези думи ми се обръщат червата.

– Трябва да ми се подчиняваш.

Той облизва устни нетърпеливо. Зад мен чувам как Анна, моята Анна в роклята от кръв, започва да ръмжи.

Когато Елиас тръгва към нея, Анна се обръща и се затичва към вратата, но той я хваща за ръката и я завърта към себе си. Толкова са близо, че косата ѝ го шибва през лицето; толкова са близо, че тя сигурно усеща тежкия му дъх. Ръцете му вече пълзят по тялото ѝ, дърпат роклята ѝ, а аз поглеждам към Малвина, но единственото, което виждам, е изражение на задоволство и омраза. Анна се дърпа и крещи през зъби; завърта глава и я забива в носа на Елиас, не достатъчно силно да му разбие носа, но стига да му насълзи очите. Успява да се освободи и се втурва към кухнята, където е задната врата.

– Няма да излезеш от тази къща! – гласът на Малвина е остър като писък.

Тя тръгва след нея, сграбчва я за косата и я дърпа.

– Ти никога, никога няма да излезеш от тази къща!

– Ще изляза! – извиква Анна и блъска майка си.

Малвина се строполява върху голям дървен шкаф и се олюлява. Анна тръгва да я заобиколи, но не вижда как Елиас се надига до стълбите. Искам да ѝ извикам да се обърне. Да ѝ кажа да бяга. Но няма значение какво искам. Всичко това вече се е случило.

– Кучко – казва той.

Анна се обръща. Той се държи за носа и проверява дали му тече кръв, като се взира в нея.

– Храним те. Обличаме те. А ти така ни се отблагодаряваш!

Той протяга длан напред, макар че по нея няма кръв. После я удря силно през лицето, хваща я за раменете и започва да я тресе и тресе и да ѝ крещи нещо на фински, което не разбирам. Косата ѝ лети във всички посоки и тя започва да плаче. Всичко това, изглежда, е вълнуващо за Малвина, чиито очи блестят, докато наблюдава.

Анна не се отказва. Бори се, засилва се напред и блъска Елиас в стената до стълбите. Има една керамична ваза на полицата до тях. Тя я разбива странично в главата му, той надава рев и я пуска. Малвина започва да вика, когато Анна се затичва към вратата, и в този момент има толкова крясъци, че вече не мога да ги различа един от друг. Елиас е съборил Анна по лице и я държи за краката. Тя е на пода във фоайето.

Знам какво ще стане още преди Малвина да се появи от кухнята с нож в ръка. Всички знаем. Усещам как Томас, Кармел и Уил едва дишат, как искат повече от всичко просто да затворят очи, или пък да викат и някой да ги чуе. Не са виждали нищо подобно досега.

Поглеждам към Анна, която е по лице на пода – ужасена е, но може би недостатъчно. Гледам това момиче, докато се бори да избяга, не само от хватката на Елиас, а от всичко, от тази задушаваща къща, от този живот, който тегне на плещите ѝ и който я дърпа надолу в калта. Гледам я, когато майка ѝ се навежда над нея с кухненски нож в ръка и единствено с гняв в очите. Безумен гняв, безсмислен гняв. И тогава острието е на гърлото на Анна и минава през кожата ѝ и отваря дълбока червена черта. „Твърде дълбока“ – мисля си аз, – „твърде дълбока“. Слушам как Анна пищи, докато вече не може.

Чувам изтрополяване зад мен и се обръщам настрана от сцената, благодарен, че нещо разсейва вниманието ми. Вътре в кръга Анна вече не се рее. Строполила се е на пода и се е подпряла на ръце и колене. Черните кичури на косата ѝ потръпват. Устата ѝ е отворена, сякаш иска да стене или да плаче, но звук не излиза. Следи от сивкави сълзи като въглени във вода покриват бледите ѝ страни. Току-що е гледала как прерязват собственото ѝ гърло. Сега гледа как кръвта ѝ изтича, червеното попива в дъските на къщата и напоява бялата ѝ рокля за танци. Всичко това, което не можеше да си спомни, сега я удря през лицето. Всичко това я отслабва.