Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Пътят на острието ми е закачил краищата на косата ѝ. Отрязаните кичури падат като черни снежинки и тя гледа как потъват в дъските на пода, както тялото на Майк преди малко. Нещо минава по челото ѝ – напрежение, тъга – после ме поглежда и оголва зъби.

– Защо се върна? – пита тя.

Преглъщам. Не знам какво да кажа. Хващам се, че отстъпвам, въпреки че си казвам да не го правя.

– Пощадих те, подарих ти живота.

Гласът, който идва от пещерата в устата ѝ, е дълбок и ужасяващ. Това е звукът на глас без дъх. Все още носи лек фински акцент.

– Да не би да мислиш, че беше лесно? Да не би да искаш да умреш?

Усеща се нотка на надежда в последния въпрос, нещо, което кара очите ѝ леко да заблестят. Тя поглежда надолу към ножа ми с неестествено изкривена глава. Някаква гримаса превзема лицето ѝ; израженията се преливат шантаво като вълнички по повърхността на езеро.

После въздухът около нея потрепва и богинята пред мен изчезва. На нейно място стои бледо момиче с дълга тъмна коса. Краката ѝ са стъпили на земята. Поглеждам надолу към нея.

– Как се казваш? – пита тя и когато не отговарям, продължава. – Ти знаеш моето име. Аз спасих живота ти. Мисля, че е честно поне това да ми кажеш, нали?

– Името ми е Тезеус Касио.

Чувам се да го казвам, въпреки че знам, че това е евтин трик, и то глупав. Ако си мисли, че няма да я убия в тази ѝ форма, нечовешки се лъже – майтапът настрана. Но прикритието е добро, това ѝ го признавам. Маската, която носи, има замислено лице с меки виолетови очи. Облечена е с бяла старомодна рокля.

– Тезеус Касио – повтаря тя.

– Тезеус Касио Лоууд – казвам, въпреки че не ми е ясно защо го правя. – Всички ми викат Кас.

– Дошъл си да ме убиеш.

Тя започва да ходи около мен в широк кръг. Оставям я само леко да подмине рамото ми преди и аз да се обърна. Няма начин да я оставя да ми мине в гръб. Може сега да е сладка и невинна, но знам какво същество ще изскочи, ако ѝ падне шансът.

– Някой вече го е направил – казвам.

Няма да ѝ разправям красиви истории как съм тук, за да я освободя. Това би било измама, да я забаламосам, да я накарам сама да го поиска. И освен това е лъжа. Нямам представа къде ще я изпратя и не ме интересува. Само знам, че ще е далеч оттук – тук, където може да убива още хора и да ги кара да потъват в тази проклета къща.

– Някой го направи, да – казва тя и главата ѝ се усуква наляво-надясно няколко пъти. За момент косите ѝ започват отново да се извиват като змии. – Но ти не можеш.

Тя знае, че е мъртва. Това е интересно. Повечето от тях не знаят. Повечето са просто гневни и уплашени, по-скоро отпечатък от една емоция, от един ужасен момент, отколкото реални същества. Можеш да говориш с някои от тях, но те обикновено те мислят за някой друг, някой от миналото им. Нейната осъзнатост леко ме обърква; проговарям пак, за да спечеля малко време.

– Миличка, баща ми и аз сме пратили повече призраци под земята, отколкото можеш да преброиш.

– Не и такъв като мен.

Има нещо в тона на гласа ѝ, когато казва това, което не е точно гордост, но е нещо такова. Гордост, примесена с горчивина. Мълча си, защото предпочитам да не разбира, че е права. Не съм виждал нищо подобно на Анна досега. Силата ѝ изглежда безгранична, както и торбата ѝ с трикове. Тя не е просто някакъв тътрещ се фантом, ядосан, че са го застреляли. Тя е самата смърт, страховита и безчувствена, и дори когато е в роклята си от кръв и е покрита с изпъкнали вени, не мога да отместя поглед от нея.

Но не ме е страх. Силна или не, всичко, което ми трябва, е само един добър удар. Тя не е извън обхвата на камата ми и ако мога да я докопам, ще се изпари в ефира като всички други.

– Може би е добра идея да повикаш баща ти да ти помогне – казва тя.

Стискам острието.

– Баща ми е мъртъв.

Нещо минава през очите ѝ. Не мога да повярвам, че може да е съжаление или срам, но така изглежда.

– И моят баща умря, когато бях малка – казва меко тя. – Буря в езерото.

Не мога да я оставя да продължава така. Усещам как нещо в гърдите ми се размеква, спира да ръмжи, въпреки мен. Цялата ѝ сила прави уязвимостта ѝ още по-трогваща. Би трябвало да съм над тези неща.

– Анна – промълвявам и погледите ни се срещат.

Вдигам острието и проблясъкът от него се отразява в очите ѝ.

– Върви – нарежда тя, кралицата на мъртвешкия си замък. – Не искам да те убивам. А и изглежда не ми се налага по някаква причина. Така че върви.

Веднага се пораждат въпроси в главата ми, но упорито оставам на мястото си.