Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Роклята на Анна.

Премигвам съсредоточено два пъти. Но това е нейната рокля. Бяла и семпла. Красива. Тръгвам към нея и изведнъж всички звуци в мола изчезват. Какво виждам? Не е просто рокля, подобна на нейната. Това е нейната рокля. Знам го още преди кракът на манекена да отстъпи от пиедестала на витрината.

Тя се движи неуверено върху тези пластмасови крака. Косата ѝ се спуска по раменете, увиснала и твърда като изкуствена перука. Не поглеждам лицето ѝ. Не го правя дори когато докосвам с пръсти стъклото на витрината и краката ѝ на манекен се сгъват, а бялата материя шумоли.

– Кас!

Потрепвам, а звуците на мола удрят тъпанчетата ми като затръшната врата. Томас и Кармел са от двете ми страни с разтревожени изражения на лицата си. Главата ми е замаяна, все едно току-що съм се събудил. Когато премигвам към стъклото, манекенът си стои там, както винаги си е стоял, замръзнал в неизменната си поза и облечен в бяла рокля, която въобще не прилича толкова на роклята на Анна.

Поглеждам към Аманда, Дерек и останалите. Изглеждат точно толкова втрещени, колкото Томас и Кармел. Но до утре вече ще се смеят като разпрани, докато разказват на всеки, когото познават. Смутено отдръпвам пръсти от стъклото. След това, което видяха, не мога да кажа, че ги виня.

– Добре ли си? – пита Кармел. – Какво стана?

– Нищо – казвам. – Стори ми се, че видях нещо, но се оказа… нищо.

Тя свежда поглед и се оглежда на две страни.

– Ти крещеше.

Поглеждам Томас, който кима утвърдително.

– Може и нещо да съм повишил глас. Тук е супер шумно; човек не може да си чуе мислите.

Забелязвам погледите, които двамата си разменят, и не се опитвам да ги убеждавам. Как бих могъл? Те виждат бялата рокля във витрината и много добре знаят значението ѝ. Много добре знаят какво ми се е сторило, че виждам.

В деня след бруталната ми нервна криза в мола имам свободен час и го прекарвам в края на градината пред училище, седнал под едно дърво, говорейки по телефона с Гидиън. Има и други ученици навън, скупчени на слънце, налягали по едва поникналата пролетна трева, с глави, подпрени на раниците или в скутовете на приятели. От време на време поглеждат към мен, казват си нещо и се смеят. Май преди ми беше по-лесно да се вписвам. Може би няма да изкарам и следващата година тук.

– Тезеус, всичко наред ли е? Звучиш ми разсеян.

Засмивам се.

– А ти звучиш като майка ми.

– Моля?

– Извинявай.

Чудя се дали да продължа, което е глупаво. Нали затова му се обадих. Исках да поговоря с някого за това. Имам нужда да чуя, че Анна вече я няма. Че не може да се върне. И искам да го чуя казано с достолепен британски акцент.

– Да си чувал някой да се връща, след като е минал от другата страна? – казвам най-накрая.

Гидиън прави замислена пауза, подходяща за случая.

– Никога – казва той. – Просто не е възможно. Поне не в рамките на това, което здравият разум може да си представи.

Присвивам очи. Откога живеем в рамките на здравия разум?

– Но щом като аз мога да ги пратя от едно пространство в друго чрез камата, не е ли възможно да има някакво друго нещо, което да може да ги прати обратно?

Този път паузата от другата страна е по-дълга, но не мисля, че приема думите ми сериозно. Ако беше така, щях да чуя хлъзгането на стълбичката на библиотеката му и шумоленето, докато прелиства книгите.

– В смисъл, стига де, не е чак толкова наивна мисъл. Може би е като да прескочиш от А-Б направо на Ж, но…

– Страхувам се, че е по-скоро като от А-Б да прескочиш на пи.

Поема дълбоко въздух.

Знам за кого си мислиш, Тезеус, но просто не е възможно. Не можем да я върнем.

Затварям очи и стискам клепачи.

– Ами ако вече се е върнала?

– Какво имаш предвид? – пита ме предпазливо, с тревога в гласа.

Решавам малко да сменя тона, за да го поуспокоя, затова се напъвам да се усмихна.

– Не знам какво имам предвид. Не ти звъня да те паникьосвам. Просто… май доста си мисля за нея.

Той въздъхва.

– Представям си. Тя беше… тя беше необикновена. Но сега е там, където е редно да бъде. Чуй ме, Тезеус – казва той и почти усещам как слага ръка на рамото ми – трябва да го преодолееш.

– Знам.

И наистина знам. Част от мен иска да му разкажа как съм усетил, че камата помръдва, и за всички неща, които ми се е сторило, че виждам и чувам. Но той е прав и ще прозвуча като откачалка.

– Виж, не се безпокой за мен. Чу ли? – казвам, изправям се и промърморвам: – Мамка му.