Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Усмихвам се печално.

– И какво? Измори ли се?

– Разбира се, че не – отвръща рязко тя. – Аз харесвах Анна. А дори и да не беше така, тя ни спаси живота. Но това, което направи, това, че пожертва себе си – това беше за теб, Кас. Тя го направи, за да живееш ти. Не за да се мъкнеш насам-натам ни жив, ни умрял и да вехнеш по нея.

Нямам какво да кажа. Тези думи ме скапват бързо и ме скапват яко. Това, че не знам какво се случи с Анна, ме докара почти до лудост през последните няколко месеца. Представял съм си всеки възможен ад, който човек може да си представи, възможно най-ужасната съдба. Лесно може да се каже, че това е причината да ми е трудно да спра да мисля за нея. И ще е вярно. Но това не е всичко. Факт е, че Анна я няма. Тя беше мъртва, когато я срещнах, и смятах да я върна в студената земя, но в крайна сметка не исках да си тръгне. Може би е било писано начинът, по който си замина, да сложи край на всичко. Сега е по-мъртва от всякога и аз трябва да съм доволен; но вместо това съм толкова бесен, че две не виждам. Чувството не е като да си е тръгнала. Чувството е като да са ми я отнели.

След около минута клатя глава и думите се нареждат в устата ми, спокойни и отрепетирани:

– Знам. Вижте, може би е по-добре за известно време малко да поотпуснем. В смисъл, прави сте. Опасно е и адски съжалявам за това, което стана в събота. Наистина.

Казват ми да не се тревожа за това. Томас казва, че не е станало кой знае какво, а Кармел пуска някаква шега, че е била като риба, нанизана на харпун. Реакцията им е стандартна – точно каквато трябва да бъде реакцията на най-добрите ти приятели, и изведнъж се чувствам като пълен задник. Трябва да си прочистя главата. Трябва да свикна с факта, че никога повече няма да видя Анна, преди някой наистина да пострада.

Звукът от този смях. Чувам го в главата си сигурно за стотен път. Това беше нейният глас; гласът на Анна, но звучеше някак диво и пронизително. Почти отчаяно. А може би ми се струва така, защото го чух да идва от устата на един мъртвец. Може би само си въобразявам, че изобщо съм го чул.

Остро изпукване ме кара да премигна и да погледна надолу. Една от свещите за просветление на майка ми лежи на две половини в краката ми, едното парче се е дотъркаляло до палеца ми. Редя ги в кашони, за да ги занесем в магазина на Морфран.

– Какво стана, синко мой?

Майка ми ме гледа с нейната полуусмивка и повдигната вежда.

– Какво те разсейва толкова, че трошиш прехраната ни?

Навеждам се, вдигам парчетата от свещта и гузно притискам двата назъбени края един към друг, сякаш по магичен начин ще се съединят. Защо магията не работи така?

– Съжалявам – казвам.

Тя се надига от масата, където връзва свитъчетата със заклинания, взима свещта от мен и я помирисва.

– Няма нищо. Ще си я запазим за нас. И счупени вършат същата работа.

Отива до прозорчето над мивката и я слага на перваза.

– А сега отговори на въпроса ми, малкия. Какво има? Проблеми в училище? Или тази твоя среща е минала по-добре, отколкото си казваш?

Личи по изражението на лицето ѝ, че по-скоро ме дразни, но се чете и известна надежда.

– Откъде такъв късмет, мамо.

Най-лесно би било да кажа, че си мисля за училище. Или че нещо съм се замечтал. Вероятно така би било и най-добре. Майка ми е щастлива тук. След като разбрахме, че убиецът на баща ми се е бил нанесъл на тавана ни, и след като същият изяде котката ѝ, мислех, че ще поиска да се преместим. Или да изгорим къщата. Но тя не го направи. Вместо това направи тази къща удобна и наша в много по-голяма степен от която и да било друга след смъртта на баща ми. Изглеждаше сякаш почти е чакала този момент.

А може би и двамата сме чакали този момент. Защото сега всичко свърши. Приключи.

– Кас? Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Дарявам я с най-успокояващата си усмивка.

– Нищо кой знае какво. Просто си мисля за някакви минали работи.

– Ммм.

Тя вади кибрит от чекмеджето за всичко.

– Защо не запалиш свещта за просветление? Да разкараш малко паяжините в главата си.

– Що не – захилвам се аз и взимам клечка кибрит. – Не трябва ли първо да кажа заклинанието?

Тя маха с ръка.

– Думите невинаги са най-важни. Важното е да знаеш какво искаш.

Тя ме побутва с показалец в гърдите и аз паля клечката.

– Играеш ужасно – казва ми Томас, седнал на дивана през една възглавница от мен.

– Голяма работа, това е просто „Пакман“ – отговарям, докато с последния си живот се набивам право в едно духче и умирам.