Уилям Блати - Легион

— Не, нищо друго.

— Можем ли вече да вземем тялото?

— Още не.

Болката има своя смисъл, замисли се Киндерман, и мозъкът може да я спре по всяко време. Но как? Великият Призрак в Небесата не ни е казал. Тайният декодер за болката на Сирачето Ани звъни през някаква църковна грешка и не издава звук. Глави ще се търкалят , помисли мрачно Киндерман.

— Стедман, тръгвай. Пръждосвай се. Изпий едно кафе.

Киндерман го наблюдаваше как крачи към навеса за лодки, където се присъедини към екипа от криминалната лаборатория, към Художника и Човека с веществените доказателства, и към Измервача, и към Майстора по водене на бележки. Поведението им беше небрежно. Един от тях се изкикоти. Киндерман се учуди какво са си казали и си помисли за Макбет и за постепенното закърняване на чувството за морал.

Майсторът по водене на бележки подаде на Стедман счетоводната книга. Патологът кимна и екипът си тръгна. Стъпките им хрущяха върху чакъла по пътеката, която бързо ги водеше край линейката и чакащия медицински екип, и те скоро щяха да подхвърлят остроумни забележки и да се оплакват от жените си по пустите павирани улици на Джорджтаун. Бързаха, вероятно отиваха на закуска, може би в уютната Бяла кула на М стрийт . Киндерман си погледна часовника и кимна. Да. Бялата кула . Тя работеше цяла нощ. Три яйца, леко рохки, Луиз. С много бекон, нали? И препечи хлебчето . Горещината има своя смисъл.

Те завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му. Звънна смях.

Погледът на Киндерман се върна към патолога. Някой друг разговаряше с него, сержант Аткинс, помощникът на Киндерман. Млад и деликатен, той беше облечен с моряшко яке върху сакото на кафявия си фланелен костюм, а черната вълнена моряшка барета беше дръпната над ушите му, прикривайки подкастрената и четинеста военна подстрижка. Стедман му подаваше счетоводната книга. Аткинс кимна, отдалечи се с бързи стъпки и седна на пейката пред навеса за лодки. Отвори книгата и прегледа съдържанието ѝ. Недалеч от него седяха разплакана жена и медицинска сестра. Сестрата бе прегърнала жената и я успокояваше.

Сега Стедман беше сам и стоеше там, загледан в жената, неподвижен. Киндерман наблюдаваше изражението на лицето му с интерес. Значи чувстваш нещо, Алън , помисли си той; всичките тези години на осакатявания и жестоки завършеци и в теб все още има нещо, което чувства. Много добре. У мен също. Ние сме част от мистерията. Ако смъртта беше като дъжд, толкова естествена, защо ще се чувстваме така, Алън? Особено ти и аз. Защо? Киндерман жадуваше да си бъде у дома, в леглото си. Умората потъна в костите на краката му и после в земята под него, тежко.

— Лейтенант?

Киндерман се обърна:

— Да?

Беше Аткинс.

— Аз съм, сър — смънка той.

— Да, виждам, че си ти. Виждам.

Киндерман се преструваше, че го гледа с неприязън, хвърляйки мрачни погледи към якето и към баретата, преди да срещне погледа му. Очите му бяха малки и с цвят на нефрит. Обръщаха се леко навътре и придаваха на Аткинс постоянен вид на човек, който медитира. Той напомняше на Киндерман за средновековен монах, от онези, които виждаме във филмите, с безрадостни изражения, сериозни и тъпи. Лейтенантът знаеше, че Аткинс не е тъп. На тридесет и две и флотски ветеран от Виетнам, завършил католически университет — зад тази безизразна маска той криеше нещо светло и силно, което бръмчеше, нещо чудесно и обречено на смърт, което криеше не от неискреност, според Киндерман, а заради едно определено душевно благородство. Макар и със слабовата фигура, веднъж той бе издърпал полудял от дрогата, размахал нож гигант от гърлото на Киндерман; а когато дъщерята на Киндерман попадна в онази почти фатална автомобилна катастрофа, Аткинс прекара дванадесет дни и нощи в стаята за посетители в нейното болнично отделение. Беше си взел отпуск заради това. Киндерман го обичаше. Той беше верен като куче.

— Аз също съм тук, Мартин Лутър, и слушам. Киндерман, еврейският мъдрец, е целият в слух. — Че какво друго му оставаше да прави? Да плаче? — Слушам, Аткинс, ти, ходещ анахронизъм. Кажи ми. Докладвай добрите новини от Гент 10 10 Град в Северозападна Белгия — столица на Източна Фландрия — Б.пр. . Имаме ли някакви отпечатъци от пръсти?

— Много. Навсякъде по греблата. Но са изцапани много зле, лейтенант.

— Жалко.

— Няколко фаса — подхвърли с надежда Аткинс. Това беше полезно. Щяха да проверят кръвната група по тях. — Малко коса по тялото.