Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Просто не мога да повярвам — прошепна тя.

— Вижте, тя едва ли разбира какво казва.

— Да, вероятно — промърмори Крис. — Може и тъй да е.

— Опитайте с риталина — посъветва я Клайн. — Да видим как ще потръгне. И бих искал пак да я видя след две седмици.

— Той погледна календара върху бюрото си. — Да видим… нека да е сряда, двайсет и седми. Удобно ли е?

— Да, разбира се. — Потисната и унила, Крис стана от стола и пъхна рецептата в джоба на шлифера си. — До двайсет и седми, докторе.

— Аз съм ви голям почитател — каза Клайн докато отваряше вратата към коридора.

Унесена в тревожни мисли, Крис спря на прага с наведена глава и вдигна пръст до устните си. После се озърна към лекаря.

— Значи не смятате, че й трябва психиатър?

— Не знам. Но простото обяснение винаги е най-добро. Нека изчакаме. После ще видим. — Клайн се усмихна насърчително. — Опитайте да не се притеснявате.

— Как?

На път за вкъщи Ригън попита майка си какво й е казал лекарят.

— Просто каза, че си нервна.

Крис бе решила да не говори с нея за нецензурния език.

Бърк. От него трябва да ги е чула.

Но по-късно Крис поговори за това с Шарън и я попита дали някога е чувала Ригън да използва подобни думи.

— Боже мой, не — слиса се Шарън. — Никога. Дори напоследък. Но знаеш ли, мисля, че учителката й по рисуване спомена нещо такова.

— Наскоро ли?

— Миналата седмица. Но онази жена е толкова превзета. Помислих си, че може би да й е рекла нещо от сорта на „тъпотия“ или „по дяволите“.

— А, между другото, говорила ли си с Ригън за религия, Шар?

Шарън се изчерви.

— Е, съвсем малко. Нали разбираш, трудно е да не стане дума. Тя задава толкова много въпроси и… така… — Тя безпомощно сви рамене. — Трудно е. Как да й отговоря, без да кажа кое според мен е най-голямата лъжа?

— Дай й възможност сама да избира.

През дните преди приема, който отдавна планираше, Крис усърдно следеше Ригън да си взима дозата риталин, но не забелязваше подобрение. Дори напротив, имаше леки признаци на упадък: нарастваща разсеяност, немарливост и дори пристъп на гадене. Колкото до опитите да привлече внимание, старата тактика не се повтори, но я замени нова: оплаквания от гнусна, неприятна „миризма“ в стаята на Ригън. По настояване на детето един ден Крис дойде да подуши, но не усети нищо.

— Не я ли усещаш? — попита озадачена Ригън.

— Искаш да кажеш, че в момента мирише?

— Разбира се!

— На какво ти мирише, скъпа?

Ригън сбръчка носле.

— Като на нещо изгорено.

— Тъй ли?

Крис подуши отново, този път по-усърдно.

— Не усещаш ли?

— О, да, сега усещам — излъга Крис. — Хайде да проветрим.

Всъщност не бе усетила никаква миризма, но реши да отлага поне до контролния преглед. А и си имаше куп други грижи. Първо, трябваше да се подготви за гостите. Второ, да даде окончателен отговор за сценария. Макар че все още се вълнуваше от идеята да режисира филм, вродената й предпазливост я караше да се въздържа от прибързани решения. А агентът се обаждаше всеки ден. Крис му каза, че е дала сценария на Денингс за преценка и се надява да го чете, а не да го дъвче.

Третата и най-важна от грижите на Крис бе провалът на две финансови начинания: закупуване на облигации с гарантирана лихва и капиталовложение в проект за издирване на петрол в Либия. Целта беше да спаси хонорарите си, които иначе щяха да бъдат обложени с огромни данъци. Но резултатът се оказа още по-лош: петролните кладенци пресъхнаха, а огромният интерес към облигациите доведе до срив и обезценяване. Финансовият й съветник долетя да обсъдят именно тези въпроси. Той пристигна в четвъртък. Крис го накара да обяснява през целия следващ ден. Накрая избра решение, което съветникът сметна за мъдро, макар да се навъси като чу, че тя иска да купи ферари.

— Какво? Нова кола?

— Защо не? В един филм вече карах ферари. Ако пишем на шефовете на фабриката и им напомним това, може би ще ни предложат отстъпка. Не мислиш ли?

Съветникът не мислеше така. Смяташе купуването на нова кола за разточителство.

— Бен, миналата година спечелих осемстотин бона, а ти ми разправяш, че не мога да купя някаква си скапана кола ! Не ти ли се вижда смешно? Къде са парите?

Бен й припомни, че по-голямата част от парите са на дългосрочен влог. После изброи накъде изтичат доходите й: федерален данък, щатски данък, данък върху очаквани приходи, данък имот, комисиони за агента, за самия него и за рекламния посредник, които стигаха общо до двайсет процента, още процент и четвърт за филмовия благотворителен фонд, разходи за модни тоалети, заплати за Уили, поддръжка на къщата в Лос Анджелис, пътни разноски и накрая месечни разходи.