Стивън Кинг - Джойленд

— Ама вие май ни поднасяте ! — възкликна Том едва ли не победоносно.

Татенцето го стрелна с такъв леден поглед, че той престана да хитрее и посърна — нещо невиждано досега.

— Синко, знаеш ли какво е история?

— Ами… разни неща, ставали в миналото.

— Не — отсече той, докато си запасваше платнения патрондаш. — Историята представлява натрупаните вехтории на човешката раса — огромна и непрекъснато увеличаваща се купчина. В момента сме на върха й, но много скоро ще бъдем затрупани под боклуците на идните поколения. Едно примерче: запитали ли сте се защо дрехите на роднините ви на старите снимки ви изглеждат толкова смешни? И понеже сте обречени да сте заровени под боклуците на децата и на внуците си, редно е да проявявате повече разбиране.

Том отвори уста, вероятно да пусне поредната си духовитост, но размисли и мъдро си премълча.

Джордж Престън, друг член на екип „Бигъл“, попита:

— А вие троен панаирджия ли сте?

— Не. Тате имаше ранчо за добитък в Орегон; сега братята ми са го поели. Аз съм черната овца на семейството и съм дяволски горд с това. Е, ако няма друго, да не се халосваме повече, а да действаме.

— Може ли още един въпрос? — обади се Ерин.

— Само защото си хубавелка.

— Какво означава „да носиш козината“?

Татенцето се усмихна и сложи ръце на тезгяха на своята бам-бумаджийница.

— Я кажи, млада госпожице, имаш ли идея какво би могло да значи?

— Ами… да.

Усмивката на новия ни началник стана по-широка и ни даде възможност да се полюбуваме на пожълтелите му зъби.

— На прав път си тогава.

Какво върших в Джойленд през онова лято ли? Всичко. Продавах билети на касата. Продавах пуканки, бухтички, захарен памук и безчетни количества хотдог (който наричахме „люта хрътка“, както вече сте се досетили). Всъщност тъкмо поради „лютата хрътка“ снимката ми попадна във вестника, макар че не аз бях продал въпросния хотдог, а Джордж Престън. Работих като спасител и на брега, и при Веселото езерце — вътрешния басейн, където свършваше водната пързалка „Пляс-тряс“. Танцувах в селцето „Шу-шу-мушу“ с момчетата и момичетата от „Бигъл“ под звуците на „Патешки рок“, „Вкусна ли е дъвката в устата, като я лепнеш на рамката на кревата“, „Бър-бър, хър-мър“ и още десетина безсмислени песнички. Прекарах много часове — повечето от тях щастливи — като детегледач. В „Шушу-мушу“ задължителният лаф при вида на сдухано хлапе беше: „Я да усмихнем това намръщено личице!“ и подходът не само ми допадаше, а и бях го овладял до съвършенство. Тъкмо в „Шушу-мушу“ стигнах до извода, че да имам деца в далечното бъдеще е ДОБРА ИДЕЯ, а не мечта, свързана с Уенди.

С всички Усмихнати услужливци се научихме да пробягваме за нула време разстоянието от единия край на Джойленд до другия, като използвахме или задните алеи към разните съоръжения и павилиони, или някой от трите обслужващи тунела с названия „Подземен Джойленд“, „Подземна Хрътка“ и „Булеварда“. Изхвърлях тонове боклук, като го извозвах с електромобил по „Булеварда“, зловещ проход, осветяван от луминесцентни лампи, които непрекъснато жужаха и припукваха. Няколко пъти влязох в ролята и на хамалин, като влачех усилватели и монитори, когато някой изпълнител пристигаше със закъснение и без екип.

Усвоих дъра-бъра . Някои от типичните изрази — като „далавера“ за безплатно шоу или „шибаняк“ за повредено съоръжение — от време оно бяха в панаирджийския речник. Други термини — като „бройки“ за готините гаджета и „мръхльовци“ за вечно оплакващи се посетители — бяха характерни само за жаргона на Джойленд. Предполагам, че в другите увеселителни паркове си имат свой вариант на дъра-бъра , но в основата му неизменно е панаирджийската раздумка. „Припирвач“ е клиент (обикновено мръхльо), който мърмори, че трябва да чака на опашка. Последният час от работното време (за Джойленд — между десет и единайсет вечерта) се наричаше „клапан“. Клиент, загубил на стрелбището, който настоява да му върнат парите, назовавахме „крънкач“. „Дрискалото“ беше обществена тоалетна като в следния пример: „Хей, Джоунси, изприпкай до дрискалото при «Ракета към Луната», че някакъв тъп мръхльо се издрайфа в мивката.“

За повечето от нас обслужването на касите за билети беше фасулска работа, а всеки, който може да пресмята ресто, може да продава пуканки или сувенири. Поддържането на съоръженията не беше кой знае колко по-трудно, но отначало беше страшничко, тъй като от нас зависеше животът на много хора и най-вече на малки деца.