Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

— Уф! Стана!

Разсъмваше се. Тръгнахме на север с намерението да пресечем плоската долина пред свещената планина и с надеждата, че силният западен вятър ще прогони облаците от Кайлас и околните планини. Вървяхме един след друг, с леки раници на гърба.

Яковете пристъпваха редом до нас, водени от говедарите.

— Колко е студено, а! Вървим, вървим, а все не мога да се стопля — обади се крачещият след мен Рафаел Юсупов, докато аз си припомнях отделни пасажи от книгата на Ангарика Говинда. Бях я прехвърлил набързо в храма на лама Кетсун Зангпо, като се надвесвах от време на време през прозореца, за да пуша. Разказвайки за долината, по която вървяхме сега, Ангарика Говинда пишеше, че пристигналият тук поклонник се изправя пред предвечното и вижда Страната на боговете.

Внимателно се вглеждах и в пролуките между облаците, които изобщо не желаеха да се махат — бяха се заклещили в района на свещения Кайлас. Усещаше се обаче, че силният западен вятър скоро ще ги отнесе.

И тогава погледът ми попадна на необикновена планина, която ясно се открояваше между тибетските хълмове. Спрях рязко. Якът до мен също спря и ми закри гледката. Направих няколко крачки напред, но якът ме последва и пак затули гледката.

— Ама че добитък! — ядосах се аз.

— Шефе, той не иска да гледаш натам — разсмя се Селиверстов.

Повиках говедаря и нашия водач Тату, който ми обясни, че животното ме е взело за говедар, затова престава да се движи, щом спра и аз. Така са го научили от малко.

— И какво да правя в такъв случай!?

След като се посъветва, Тату отговори, че трябва да спираме там, където расте трева — якът ще пощипва от тревичката и ще престане да копира движенията на… „говедаря“.

— Ама ние спираме тогава, когато виждаме пирамидални планини, а не подходяща трева за яка! — пак се разсмя Селиверстов.

Тату отново се посъветва с говедаря.

— Щом поискате да спрете, веднага направете крачка назад.

— Не разбрах!? — ококори се Сергей.

— Ако спрете и веднага се върнете няколко крачки назад, якът няма да ви последва. Той е умно животно — върви само напред и никога назад, за да икономисва силите си.

— М-да — промълвих аз и пристъпих малко назад, измъкнах експедиционния дневник и се заех да скицирам необикновената планина, която приличаше на пирамида. Селиверстов и Равил фотографираха.

— Любопитното е — заговори Равил, — че сякаш е шлайфана отпред, тоест откъм нашата посока, докато страничните плоскости изглежда не са били обработени. Дали не е едностранна пирамида?

— Не бива да изключваме и този вариант — подкрепи го Рафаел Юсупов. — Страничните плоскости явно са били подложени на голямо разрушение. Обърнете внимание, че западната страна е по-разрушена от южната. В Тибет по-чести са западните ветрове.

Необикновената планина предизвикваше съмнения в мен — беше твърде екстравагантна и превзета. В главата ми се въртяха чопнати оттук и там сведения от специализираната литература, че някои части на ДНК и на белтъка колаген имат пирамидална структура, а веществото представлява особено състояние на пространството и времето. „Сигурно пирамидите влияят върху пространството и времето — помислих си колебливо, — но как? Каква е ролята на формата на пирамидата? Или на нейните стъпала?“

Якът извърна глава и като впери поглед в мен — „говедаря“, ми намекна, че е време да потегляме. Тръгнахме напред.

„Моят“ як вървеше отстрани и на няколко крачки зад мен, като ми даваше възможност да се озъртам, без да ме притеснява. Не бяхме изминали и двеста метра, когато едва ли не всички едновременно видяхме съвсем отчетливо конструкция, за която изобщо не се усъмнихме, че се числи към пирамидите. Всички се заковаха като един. Якът ни доближи и също спря, като закри гледката.

— Да те вземат дяволите, отстъпи назад!

Якът обаче не помръдна от мястото си, затова се върнах назад и я скицирах. Оказа се, че е пресечена пирамида с едно ясно оформено стъпало. Беше грамадна, несравнимо по-голяма от Хеопсовата.

— Ама че работа! — възкликна Селиверстов. — Може би ще се приближим и ще я изследваме, както се полага?

— Какви ли чудеса ще видим по-нататък!? Какво ли ни чака още!? — кой знае защо се усмихна Равил.

— На горната площадка има снежна шапка. Това означава, че върхът се намира на повече от 6000 метра — отбеляза Рафаел Юсупов. — По това време на годината в Тибет има сняг на височина не по-малко от 6000 метра.

Предложих да се преместим на запад, за да надзърнем зад хребета, заграждащ източната страна на пирамидалната планина. Щом потеглихме, „нашият“ як се помъкна след нас, докато останалите три следваха истинския говедар.