Стивен Кинг - Ако има кръв

Барбара изпищява и звукът кара Холи да закрие уста с длан. Тя е виновна, тя е виновна, тя е виновна за всичко.

— Спри. Не я наранявай. Искам само да се уверя, че Джером е още жив.

— Засега. Издава странни гъгнещи звуци. Може да е получил мозъчна травма. Ударих го силно, наложи се. Здравеняк е.

„Опитва се да ме стресне. Не иска да разсъждавам, а само да реагирам“.

— Кърви доста обилно — продължава Ондовски. — Знаеш как е с раните на главата. Но е много студено и съм сигурен, че това ще ускори съсирването на кръвта. Като стана въпрос за студ, стига сме се размотавали. Дай ми кода, освен ако не искаш отново да ѝ извия ръката и този път да ѝ извадя рамото.

— Четири-седем-пет-три — казва Холи. Има ли друг избор?

Мъжът наистина има нож: черна дръжка, дълго бяло острие. Хванал Барбара за едната ръка — онази, която е извил, — посочва с върха на ножа към клавиатурата.

— Ти имаш честта да го набереш, мила моя.

Барбара въвежда числата, изчаква да светне зелената лампичка и отваря вратата.

— Не може ли да приберем Джером вътре? Аз мога го издърпам.

— Не се съмнявам, че можеш, но не. Изглежда ми хладнокръвен тип. Ще го оставим да постои още малко на хладно.

— Ще премръзне до смърт!

— Мила моя, ти ще изкървиш до смърт, ако не се размърдаш.

„Не, няма да ме убиеш — мисли си Барбара. — Не и преди да получиш каквото искаш“.

Но би могъл да я рани. Да ѝ избоде око. Да ѝ среже бузата.

Да ѝ отреже ухо. Ножът му изглежда много остър.

Тя влиза вътре.

Холи стои пред отворената врата на „Търси се“ и гледа по коридора. Мускулите ѝ потръпват от адреналина; устата ѝ е суха като камък в пустинята. Не мърда, когато асансьорът тръгва надолу. Не може да стартира програмата, докато не се върне.

„Трябва да спася Барбара — мисли си. — Както и Джером, ако не е прекалено късно“.

Чува как асансьорът спира на приземния етаж. После, след цяла вечност, потегля отново. Холи отстъпва назад, без да сваля очи от затворените врати на асансьора в края на коридора. Телефонът ѝ е до подложката за мишката на компютъра. Тя го пъха в предния ляв джоб на панталона си, после поглежда надолу, колкото да постави курсора върху ИЗПЪЛНИ.

Чува писък. Приглушен е от шума на движещия се нагоре асансьор, но е несъмнено момичешки. Барбара.

„Аз съм виновна.

За всичко съм виновна аз“.

Мъжът, който е ударил Джером, хваща Барбара за ръката все едно придружава любимата си в бална зала, пълна с танцуващи двойки. Не ѝ е взел чантата (или по-скоро не ѝ е обърнал внимание) и металният детектор изписква тихо, когато минават през него, вероятно задействан от телефона ѝ. Похитителят не обръща внимание. Минават покрай стълбището, което до неотдавна се е използвало ежедневно от възмутените обитатели на Фредерик Билдинг, после влизат във фоайето. От другата страна на вратата, в един друг свят, хора, излезли да пазаруват за Коледа, преминават с торби и пакети.

„Аз бях там — диви се Барбара. — Само преди пет минути, когато всичко още беше наред. Когато наивно вярвах, че животът е пред мен“.

Мъжът натиска копчето на асансьора. Чуват как кабината се задвижва.

— Колко пари трябваше да ѝ дадеш? — пита Барбара. Въпреки страха усеща смътно разочарование, че Холи би сключила сделка с този тип.

— Вече няма значение, защото държа теб, мила моя.

Асансьорът спира. Вратите се отварят. Роботизираният глас ги приветства във Фредерик Билдинг и съобщава:

— Нагоре. — Вратите се затварят. Кабинката започва да се изкачва.

Мъжът пуска Барбара, сваля рунтавата си шапка, хвърля я на пода и вдига ръце като фокусник.

— Гледай сега. Мисля, че ще ти хареса, а нашата госпожица Гибни определено заслужава да го види, защото това забърка цялата каша.

Онова, което следва, е невъобразимо по-ужасно от досегашното разбиране на Барбара за ужас. Във филм би изглеждало като сполучлив специален ефект, но това е реалността. Кръглото лице на мъжа се набраздява, сякаш по него преминава вълна. Започва от брадичката и се надига не покрай устата, а през нея. Носът потрепва, бузите се разтягат, очите се размиват, челото се свива. И изведнъж цялата глава се превръща в полупрозрачно желе. То се тресе и се гърчи, хлътва и пулсира. Вътре се виждат оплетени възли мърдащо червено вещество. Не кръв; тази червена пихтия е пълна с плуващи черни точици. Барбара надава писък и се притиска в стената на асансьора. Краката ѝ се подкосяват. Чантата ѝ се смъква от рамото и пада с тупване на пода. Тя се свлича по стената с очи, изхвръкнали от орбитите. Червата и пикочният ѝ мехур се изпразват.