Стивен Кинг - Ако има кръв

— Джером! — Притиска ръка до гърдите си. — Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?

— И аз това щях да те питам. По принцип не е хубаво момичета да се свират по тъмни улички.

— Излъга, че си изтрил проследяващото приложение от телефона си, нали?

— Ами да — признава той. — Но след като ти явно си инсталирала същото на своя телефон, нямаш особено морално право да…

Тогава друг черен силует изниква зад Джером… само че не е напълно черен. Очите му искрят като на котка на светлината на фенерче. Преди Барбара да успее да предупреди брат си, силуетът замахва с нещо към главата му. Чува се тъпо изхрущяване и Джером се стоварва на асфалта.

Силуетът я сграбчва, блъсва я във вратата и я приковава с една облечена с ръкавица ръка за врата. От другата ръка пада парче счупена тухла. Или камък. Барбара е сигурна само, че от него капе кръвта на брат ѝ.

Силуетът се навежда достатъчно близо до нея и тя вижда кръгло безлично лице, над което е нахлупена една от онези кожени руски шапки. Странният блясък е изчезнал от погледа му.

— Не викай, мила моя. Никак не е препоръчително.

— Ти го уби! — Думите излизат с хрип. Не е спрял целия ѝ приток на въздух, поне засега, но я задушава достатъчно. — Ти уби брат ми!

— Не, още е жив — казва мъжът. Усмихва се и разкрива два реда зъби, олицетворение на стоматологичното съвършенство. — Щях да разбера, ако е умрял, повярвай ми. Но мога да го довърша. Ако се развикаш, ако опиташ да избягаш — тоест, ако ме подразниш, — ще му разбия главата и мозъкът му ще бликне като гейзер. Ще викаш ли?

Барбара поклаща глава.

Усмивката на мъжа се разтяга широко.

— Това е чудесно, мила моя. Страх те е, нали? Това ми харесва. — Той си поема дълбоко въздух, сякаш вдишва страха ѝ. — С право се страхуваш. Не биваше да си тук, но се радвам, че си дошла.

Той се навежда още по-близо. Барбара подушва мириса на одеколона му и усеща плътта на устните му, когато ѝ прошепва в ухото:

— Вкусна си .

Холи взима телефона, без да сваля очи от компютъра. Менюто на асансьора още е на екрана, но под диаграмата на шахтата сега има прозорец, който ѝ предлага възможностите да ИЗПЪЛНИ или ОТМЕНИ. Иска ѝ се само да е напълно сигурна, че ако избере ИЗПЪЛНИ, нещо ще се случи. И то онова, което тя иска.

Вдига телефона, готова да изпрати на Ондовски кода за страничния вход и замръзва. На екрана не пише ОНДОВСКИ, нито НЕПОЗНАТ НОМЕР, а я гледа усмихнатото лице на младата ѝ приятелка Барбара Робинсън.

„О, мили боже, не — мисли си Холи. — Господи, не!“

— Барбара?

— Тук има един мъж, Холи! — Барбара плаче и едва ѝ се разбира. — Удари Джером с нещо и той е в безсъзнание, май беше тухла, той кърви, много…

Тогава в слушалката прозвучава гласът на съществото, представящо се за Ондовски, което казва с професионалния си журналистически тон:

— Здрасти, Холи, Чет е на телефона.

Холи замръзва. Не за дълго, вероятно за няма и пет секунди, но в съзнанието ѝ е минало много повече време. Тя е виновна. Опитала се е да не замесва приятелите си, но те въпреки това са дошли. Защото се тревожат за нея, а това значи, че вината е нейна .

— Холи? Чуваш ли ме? — По гласа му усеща, че се усмихва. Защото обстоятелствата са се стекли в негова полза и се радва. — Това променя всичко, не си ли съгласна?

„Не бива да се паникьосвам — мисли си тя. — Мога да се откажа от живота си и да спася техния, но не бива да се паникьосвам. Ако се паникьосам, всички ще умрем“.

— Дали? — казва тя. — Все още държа онова, което искаш. Ако нараниш момичето, ако направиш още нещо на брат му, ще ти съсипя живота. Няма да ме спреш.

— Имаш ли пистолет? — Не ѝ дава възможност да отговори. — Естествено, че имаш. Аз нямам, но си нося керамичен нож. Много е остър. Не забравяй, че ще водя момичето с мен, докато си говорим на четири очи. Няма да я убия, ако те видя с пистолет в ръка, няма да пропилея един чудесен заложник, но ще я обезобразя пред очите ти.

— Няма да има пистолет.

— Мисля, че мога да ти се доверя за това. — Продължава да говори развеселено. Спокоен и уверен е. — Но ми се струва, че в крайна сметка няма да разменя парите за флашката. Вместо парите ще ти дам малката си приятелка. Как ти звучи това?

„Като лъжа“, мисли си Холи.

— Звучи ми приемливо. Дай да говоря пак с Барбара.

— Не.

— Тогава няма да ти дам кода. Той се разсмива.

— Тя го знае, канеше се да го въведе, когато брат ѝ я изненада. Наблюдавах ги иззад контейнера за боклук. Сигурен съм, че мога да я убедя да ми го каже. Искаш ли да я убедя? Ето така?