Гильермо Дель Торо - Вечната нощ

Еф продължаваше да се връща в стаята, подобно на гмурец, който се спуска отново и отново към останките на потънал кораб. Таен музей; свят, съхранен точно какъвто е бил. Прозорец, който гледа право в миналото.

Еф приседна на леглото, усети познатото хлътване на матрака, чу успокояващото проскърцване. Беше прегледал всичко в тази стая, всичко, което момчето му беше докосвало в предишния си живот. Сега той имаше грижата за тази стая; познаваше всяка иг­рачка, всяка фигура, всяка монета и връзка за обувка, всяка тени­ска и книга. Отхвърляше идеята, че се самосъжалява. Хората не ходят в черквата, синагогата или джамията, за да се самосъжаля- ват; отиването там е жест на вяра. Стаята на Зак сега беше храм. Тук и само тук Еф изпитваше покой и укрепваше вътрешната си решителност.

Зак беше още жив.

Това не беше спекулация. Не беше сляпа надежда.

Еф знаеше, че Зак още е жив и още не е превърнат.

Едно време светът функционираше така - родителите на из­чезналото дете имаха към кого да се обърнат. Имаха успокоени­ето от провежданото от полицията разследване и съзнанието, че стотици, ако не и хиляди хора се отъждествяват с тяхното страда­ние, съчувстват им и активно подпомагат търсенето.

Това отвличане беше извършено в свят без полиция, без човешки закони. И Еф познаваше съществото, отвлякло Зак. Съществото, което някога беше негова майка - да. Тя извърши похищението. Но действието й беше продиктувано от нещо по-голямо.

Кралят на вампирите, Господаря.

Но Еф не знаеше причината за отвличането. За да бъде наранен той самият, разбира се. И за да се задоволи подтикът на немъртвата му майка да посещава отново своите „Близки“, създанията, които беше обичала през живота си. Коварната епидемиология на вируса, който се разпространява във вампирско извращение на човешката любов. Да превърнеш близките си също в стригои означаваше, че те ще са заключени към теб завинаги и ще същест­вуват отвъд тегобите и страданията на човеците, ще деволюират само до основните потребности като хранене, разпространение и оцеляване.

Ето защо Кели (нещото, което някога беше Кели) толкова силно се беше фиксирала психически върху своето момче и защо, въпреки огромното старание на Еф, беше успяла да го отмъкне.

И тъкмо този синдром, тази маниакална страст на вампирите да превръщат най-близките си, беше за Еф потвърждение, че Зак не е превърнат. Понеже ако Господаря или Кели бяха изпили момчето, то със сигурност щеше да се върне при Еф като вампир. Ужасът на Еф от подобно събитие - да му се налага да се изправи лице в лице със своя немъртъв син - го преследваше вече от две години и понякога го запращаше надолу по спиралата на отчая­нието.

Но защо? Защо Господаря не бе превърнал Зак? За какво го па­зеше? За да го използва срещу Еф и съпротивата, от която той е част? Или по някаква по-зловеща причина, която Еф не можеше - не дръзваше - да предположи?

Потрепери от дилемата, която би могла да му се представи. Какво се отнасяше до сина му, той беше уязвим. Слабостта на Еф беше и неговата сила: той не можеше да се откаже от своето момче.

Къде се намираше Зак точно сега? Задържан ли беше някъде?

Изтезаван наместо своя баща? Подобни мисли раздираха ума на Еф.

Незнанието го измъчваше най-много. Останалите - Фет, Нора, Гюс - бяха в състояние да се посветят изцяло на съпротивата, да вложат цялата си енергия и целеустременост тъкмо защото в тази война те нямаха заложници.

Идването в детската стая обикновено помагаше на Еф да се почувства не толкова самотен в прокълнатия свят. Но днес имаше противоположен ефект. Никога не бе изпитвал тъй остра самота, колкото тук и сега.

Еф отново се замисли за Мат, приятеля на бившата му съпру­га - онзи, когото беше посякъл на долния етаж - и затова как се беше вманиачил по растящото му влияние върху отглеждането на Зак. Сега трябваше да мисли - всеки ден и всеки час - какъв ад преживява неговото момче под властта на едно истинско чудо­вище...

Сломен, със световъртеж и потен, Еф измъкна дневника си и надраска онзи въпрос, който се появяваше във всички записки като коан:

Къде е Зак?

Както му беше обичай, той прелисти последните бележки. Съгледа една за Нора и се помъчи да разчете драсканиците си.

„Моргата.“ „Среща.“ „Да се придвижвам на светло.“

Еф потръпна в опит да си спомни и тогава го обзе тревога.

От него се очакваше да срещне Нора и госпожа Мартинес в старата Служба на главния съдебен лекар. В Манхатън. Днес.