Гильермо Дель Торо - Вечната нощ

Пипнешком се пресегна за торбата с оръжията - преправен бейзболен сак, отмъкнат преди много месеци от горните рафтове на разграбения магазин „Модълс“ на Флетбуш авеню.

Намираше се в Куийнс. Добре. Добре. Сега си припомни всичко и изпита първите спазми на махмурлука, които го накараха да стисне челюсти. Отново беше изпаднал в несвяст. Поредното опасно пиянство. Върна меча в торбата с оръжията и се търкулна обратно, стиснал главата си в ръце, като че беше пукнато кристално кълбо, което внимателно е вдигнал от пода. Усещаше косата си остра и чужда, главата му пулсираше.

Ад на земята. Точно така. Земята на прокълнатите.

Реалността беше противна. Събудил се бе от кошмарния сън, за да се озове в истинския кошмар. Още беше жив - и още беше човек - което не беше много, но беше най-доброто, което може­ше да очаква.

Просто още един ден в ада.

Последното, което си спомняше от съня, онази част, която се държеше за съзнанието му като лепкава плацента, беше образът на Зак, облян в изгаряща сребърна светлина. Този път блясъкът излезе от фигурата на Зак.

- Татко... - рече Зак и очите му срещнаха очите на Еф, а после светлината погълна всичко.

От спомена го побиха тръпки. Защо не можеше да намери покой от този ад в сънищата си? Не се ли предполагаше, че така стават нещата? Да се уравновеси ужасното съществувание със сънища за полет и за избавление? Какво не би дал за един напълно сантиментален сън, лъжица захар за ума.

Еф и Кели, току-що завършили колежа, обикалят бавно ръка за ръка битпазара в търсене на евтини мебели и дреболии за първия си апартамент...

Прохождащият Зак, който пристъпва с дебелите си крачета из къщата, господарче с пелени...

Еф и Кели и Зак около масата за вечеря, седнали с долепени длани пред пълните чинии в очакване Зи да произнесе до край своята подробна до забрава молитва...

Вместо това сънищата на Еф приличаха на зле заснети филми на ужасите. Лица от миналото му - и врагове, и познати, и приятели - биваха издебвани и отвличани, докато той наблюдава, неспособен да стигне до тях, да им помогне, неспособен дори да се извърне.

Поизправи се, седна, стабилизира се и се надигна, опрял ръка на облегалката на дивана. Премести се от дневната и отиде до прозореца, който гледаше към задния двор. Летището Ла Гуардия не беше далеч. Сега видът на самолет, далечният звук на реактивен двигател бяха повод за почуда. В небето не обикаляха светли­ни. Спомни си единадесети септември и колко сюрреалистично му изглеждаше празното небе тогава, и странното облекчение при завръщането на самолетите седмица по-късно. Сега нямаше облекчение. Нямаше връщане към нормалното.

Еф се запита колко е часът. Някое време сутринта, допусна той, доколкото можеше да съди от неточния си биологичен часовник. Беше лято - поне според стария календар - и следователно слънцето би трябвало да е високо в небето и да е горещо.

Ала мракът властваше. Естественият ход на деня и нощта беше нарушен, вероятно завинаги. Слънцето беше заличено от мрач- но пепеляво було, което се носеше в небето. Новата атмосфера се състоеше от останките от ядрените експлозии и вулканичните изригвания по целия свят, синьо-зелен кръгъл бонбон, обвит в глазура от отровен шоколад. Амосферата беше извряла до дебел задушаващ кожух, запечатал вътре тъмнина и студ и оставил слънцето навън.

Вечен сумрак. Планетата се превърна в блед загниващ свят на скреж и страдание.

Съвършената екология за вампири.

Според последните новинарски репортажи, отдавна цензури­рани, но търгувани тайно като порнография в интернет, услови­ята след катаклизмите бяха почти еднакви по целия свят. Разкази на очевидци за притъмняващо небе, черен дъжд, надвиснали облаци, които се сливат един с друг, за да не се разкъсат никога вече. Предвид въртенето на планетата и модела на ветровете, на теория полюсите - замръзналите север и юг - бяха единствените места на земята, които все още получаваха обичайната за сезона слънчева светлина... ала никой не знаеше това със сигурност.

Опасността от остатъчната радиация от ядрените взривове и изтичанията от централите в началото беше голяма, а в епицентровете на взривовете - катастрофална. Еф и другите прекараха близо два месеца под земята, в един тунел на метрото под река Хъдсън, и така бяха пощадени от краткосрочното падане на радиоактивните частици. Екстремните метеорологични условия и атмосферните ветрове разпространиха вредите над огромни об­ласти, което може би допринесе за разпръсването на радиоактивността; частиците бяха отмити от силните дъждовни бури, породени от насилствените промени в екосистемата и така радиацията се разпиля още повече. Радиоактивните частици се разлагат експоненциално, така че в краткосрочен план областите, които не бяха директно изложени на въздействие, станаха безопасни за пътуване и обеззаразяване приблизително след шест седмици.