Гильермо Дель Торо - Вечната нощ

Дългосрочните влияния предстояха. За известно време въпросите относно плодовитостта на хората, генетичните мутации и увеличената канцерогенност нямаше да получат отговор. Но тези съвсем реални тревоги бяха засенчени от настоящото положение: две години след ядрените катастрофи и овладяването на света от вампирите, всички грижи бяха непосредствени.

Виещата сирена замлъкна. Тези предупредителни системи, предназначени да отблъскват натрапници-хора и да призовават на помощ, все още се включваха от време на време, ала много по- рядко, отколкото в първите месеци, когато виеха непрестанно, настойчиво като предсмъртните викове на една умираща раса. Поредният чезнещ белег на цивилизацията.

Вече без сирената, Еф се ослуша за натрапници. През прозор­ци, качващи се от влажни мазета и спущащи се от прашни тавани - вампирите влизаха през всеки отвор; нямаше безопасно място. Дори и малкото часове слънчева светлина всеки ден - мъждива и дрезгава, придобила болнав восъчножълт оттенък - предлагаха много заплахи. Дневната светлина беше времето на човешкия полицейски час. Най-доброто време за Еф и другите да се прид­вижват без пряк сблъсък със стригоите. То също беше и сред най- опасните заради наблюдението и дебнещите очи на хора-колаборационисти, които се стремяха да подобрят своята участ.

Еф опря чело на прозореца. Хладината на стъклото бе приятна за топлата му кожа и за пулсирането в черепа му.

Знанието беше най-тежката част. Това, че осъзнава лудостта си, не прави човека по-малко луд. Осъзнаването, че се дави, не прави удавника по-малко удавник - само добавя бремето на паниката. Страхът от бъдещето и споменът за по-доброто, по-светлото минало причиняваха на Еф не по-малко страдание от самата вампирска зараза.

Той се нуждаеше от храна, от протеини. В тази къща нямаше нищо - преди много месеци я беше очистил от храна и алкохол. Даже откри таен запас бътърфингъри в килера на Мат.

Отстъпи от прозореца и се обърна с лице към дневната и кух­нята. Опита да си припомни как и защо е дошъл тук. Видя драс­котините в стената, където с кухненски нож освободи приятеля на бившата си съпруга - отряза главата на новопревърнатото съ­щество. Това се случи в ранните дни на клането, когато да убиеш вампир бе почти толкова плашещо, колкото и някой от тях да те превърне. Дори когато въпросният вампир беше приятелят на бившата ти съпруга, човекът, който се гласеше да заеме мястото на най-важната мъжка фигура в живота на Зак.

Ала този позадавен рефлекс на човешки морал вече отдавна си беше отишъл. Светът бе променен и доктор Ефраим Гудуедър, ня­кога. изтъкнат епидемиолог от Центъра за контрол и превенция на заразните болести, бе променен човек. Вампирският вирус беше колонизирал човешката раса. Заразата беше сразила циви­лизацията с удивително вирулентен и жесток удар. Бунтовниците - волевите, мощните и силните - всички бяха изтребени или превърнати. И слабите, покорните, боязливите бяха оставени да служат на Господаря.

Еф се върна при своята торба с оръжия. От един тесен джоб с цип, предназначен за ръкавици или за лента за коса, той измъкна мърлявия си бележник Моулскин. Напоследък не помнеше нищо, без да го запише в опърпания дневник. Всичко попадаше там, от трансцеденталното до баналното. Всичко трябва да бъде записано. Това беше неговата натрапчива идея. Дневникът по същество представляваше дълго писмо до сина му Зак. Да остави свидетел­ство за това как търси единственото си момче. Да впише своите наблюдения и теории за вампирската заплаха. И, бидейки учен, просто да отбелязва данни и явления.

В същото време това беше и полезно упражнение за запазване на някакво подобие на нормален разсъдък.

През изминалите две години почеркът му беше станал толкова сгъчкан, че той едва разчиташе собствените си записки. Отбелязваше датата всеки ден, понеже това беше единственият сигурен начин да следи времето без читав календар. Не че имаше особено значение - с изключение на днешния ден.

Надраска датата и тогава сърцето му удари силно. Разбира се. Това беше. Защо за пореден път се беше върнал тук.

Днес беше тринадесетият рожден ден на Зак.

„Може да не оживееш отвъд тази точка“

предупреждаваше .надпис, залепен на вратата на горния етаж – изписан с меджик маркер и илюстриран с надгробни камъни, скелети и кръстове. Нарисуван беше от по-детска ръка, когато Зак беше на седем или осем години. Стаята на Зак беше останала общо взето непроменена, откакто за последен път той беше живял тук, като стаите на изчезналите деца навсякъде - символ на спирането на времето в сърцата на техните родители.