Гильермо Дель Торо - Вечната нощ

Бързото придвижване беше първостепенна задача е новия свят, понеже личните автомобили станаха изключителна рядкост. Ко­лите бяха потенциални бомби и по тази причина нямаха място в новата полицейска държава. Те биваха конфискувани и унищожава­ни. Всички превозни средства в движение принадлежаха на общест­вените служби - полиция, пожарна, чистота - и се управляваха от покорни човешки същества.

Същата участ сполетя и самолетите. Единствените действа­щи самолети бяха под контрола на Стоунхарт, мултинационал- ната корпорация, от чиято хватка върху разпространението на храната, върху управлението и производството на оръжия, Госпо­даря се бе възползвал при превземането на планетата. Въздушният флот на Стоунхарт се състоеше приблизително от седем процен­та от самолетите, които някога пореха небесата над целия свят.

Среброто беше поставено извън закона и се превърна в разменно средство, силно желано и заменимо за купони или точки за храна. Правилното количество от него можеше дори да откупи на човек или на обичания от него излизане от фермите.

Фермите бяха единственото съвършено различно нещо в този нов сеят. Фермите и обстоятелството, че вече не съществуваше образователна система. Нямаше повече учене, нямаше повече чете­не, нямаше повече мислене.

В кошарте и кланиците се стичаха хора по двадесет и четири часа в денонощие, седем дни седмично. Обучени пазачи и скотовъ­дци снабдяваха стригоите с потребните им хранителни вещества. Новата класова система се установи бързо. Биологична кастова система - стригоите предпочитаха кръв от В-положителна гру­па. Всякаква кръв вършеше работа, ала В-положителната или но­сеше и допълнителни ползи - например различно млечно съдържа­ние - или по-добре от останалите запазваше вкуса и качеството си извън човешкото тяло и беше по-подходяща за пакетиране и съхранение. Хората от другите кръвни групи бяха работниците, фермерите, истинските черноработници. В-положителните бяха „Кове" - първокачественото месо. Биваха обгрижвани, получаваха допълнителни ползи и храни. Даже в лагерите получаваха двойна доза ултравиолетово облъчване, та да е сигурно, че имат достатъчно витамин D. Дневният им режим, хормоналното им равно­весие и в крайна сметка - възпроизводството им - подлежаха на систематично регулиране, за да не се изостава от търсенето на кръвта.

И така. Хората ходеха на работа, гледаха телевизия, хранеха се и си лягаха. Ала в тъмнината и тишината те хлипаха и се вър­тяха, понеже знаеха твърде добре, че познатите им, че хората до тях - дори хората, които споделяха постелята им - могат извед­нъж да си отидат, погълнати от бетонната структура на най- близката ферма. И те прехапваха устни и плачеха, понеже нямаха друг избор, освен да се покорят. Все имаше някой друг (родители, братя и сестри, деца), който зависи от тях. Все имаше някой друг, който им даваше позволението да се боят, който благославяше тяхната страхливост.

Кой би сънувал, че ще гледаме с голяма носталгия назад към де­ветдесетте и първите години на новия век с тяхното безредие. Времената на бъркотия, политическа дребнавост и финансови разпри, които предшестваха рухването на световния ред... та това си беше златна ера. Всичко, което представлявахме ние, се из­губи - всякаква обществена форма и порядък според разбиранията на нашите отци и праотци. Ние се превърнахме в стадо. Превър­нахме се в добитък.

Онези от нас, които още сме живи, но не сме станали част от системата... ние станахме аномалия... Ние сме вредителите. Мършоядите. Преследваните.

Няма как да отвърнем на ударите...

В далечината отекна вик и доктор Ефраим Гудуедър сепнат се пробуди. Метна се на дивана, обърна се по гръб и седна. Само с едно плавно, мощно движение стисна износената кожена дръжка на меча, която се подаваше от торбата на пода край него, и разсече въздуха със звънтящото сребърно острие.

Бойният му вик, пресипнал и задавен, беглец от кошмарите му, пресекна. Острието потрепери, без да срещне плът.

Беше сам.

Къщата на Кели. Нейния диван. Познати неща.

Дневната на бившата му съпруга. Викът беше далечна сирена, превърната от спящия му ум в човешки писък.

Отново сънува. Сънува огън и форми от ослепителна светлина- неясни, но смътно човекоподобни. Блясък. Той беше в съня и фигурите се бореха с него, точно преди светлината да погълне всичко. Винаги се будеше разстроен и изтощен, сякаш физически се беше борил с противник. Сънят идеше отникъде. Той можеше да се унесе в най-домашни неща - пикник, задръстване, ден в службата - и тогава светлината пламваше, поглъщаше всичко и се появяваха сребърните фигури.