Джек Кетчам - Съседката

След това се приближи към Мег.

— Искам да си помислиш за едно нещо, момиче — заговори тя. — Добре де, всъщност за две неща. Първо, че можеше малката ти сестра да виси тук, а не ти. И второ, че знам някои от нещата, с които си сгрешила. И искам да ги чуя. Така че може би това признаване не е чак такава детска игра все пак. Мога да го чуя от едната от вас или мога да го чуя от другата. Помисли си за това — завърши, след което се обърна и излезе.

Чухме я как се качва по стълбите.

Дони запуши устата на Мег.

В този момент можеше да я докосне, но не го направи.

Все едно Рут още беше в стаята и гледаше. Едно присъствие, което бе много повече от витаещата миризма на цигарите й и в същото време точно толкова нереално. Сякаш Рут беше призрак, който ни преследваше, синовете й и мен. Който щеше да ни преследва завинаги, ако не й се подчинявахме.

И тогава мисля, че осъзнах острия ръб на бръснача, който бе наточила с позволението си.

Това беше шоуто на Рут, единствено на Рут.

Нямаше Игра.

И по тази сметка излизаше, че не само Мег, но и всички ние бяхме съблечени голи и висяхме там.

Докато лежахме в леглата, мисълта за Мег ни бе обладала. Не можехме да заспим.

Времето минаваше в абсолютна тишина и тогава някой казваше нещо — как изглеждаше, когато Уили махна и последната книга, какво ли е чувството да стоиш там толкова време с ръце, вързани над главата, дали болеше, какво беше да видиш най-накрая голото тяло на момиче. После говорехме известно време, но почти веднага отново се умълчавахме, докато всеки от нас се увиваше в собствения си пашкул от мисли и мечти.

Но в тези мечти имаше само едно нещо. Мег. Мег, както я бяхме оставили.

И накрая трябваше да я видим отново.

Дони едва го бе предложил, когато видяхме възможните рискове. Рут ни бе казала да я оставим на мира.

Къщата беше малка и звуците се разнасяха, а Рут спеше само през една тънка врата, в стаята на Сюзън — дали и Сюзън лежеше будна като нас? Мислейки си за сестра си? — точно над убежището. Ако Рут се събудеше и ни хванеше, можеше да се случи немислимото — да ни изключи всичките за в бъдеще.

Вече знаехме, че ще има такова бъдеще.

Но образите, които бяхме запомнили, бяха твърде силни. Все едно имахме нужда от потвърждение, че наистина се бяхме намирали там. Голотата на Мег и достъпността й бяха като песен на сирена. Абсолютно примамващи.

Трябваше да рискуваме.

Нощта беше безлунна и черна.

Дони и аз слязохме от горните легла. Уили и Джафльо се измъкнаха от долните.

Вратата на Рут бе затворена.

Минахме на пръсти покрай нея. Поне веднъж Джафльо устоя на импулса да се изхили.

Уили вдигна едно фенерче от масата в кухнята, а Дони внимателно отвори вратата към избата.

Стъпалата скърцаха. Нищо не можеше да се направи, освен да се молиш и да се надяваш на късмет.

Вратата на убежището също изскърца, но не толкова силно. Отворихме я и влязохме вътре, стоейки с голи крака на студения бетонен под, също като нея — и ето я и Мег, точно както я бяхме запомнили, сякаш не бе минало никакво време, точно както си я представяхме.

Е, не съвсем.

Ръцете й бяха бели, на червени и сини петна. И дори на слабата неравномерна светлина на фенерчето можеше да се види колко е бледо тялото й. Цялата беше настръхнала, зърната й бяха сбръчкани, кафяви и стегнати.

Тя ни чу да влизаме и издаде слаб хленчещ звук.

— Тихо — прошепна Дони.

Мег се подчини.

Гледахме я. Беше сякаш сме пред някакъв олтар… или гледаме някакво странно екзотично животно в зоологическа градина.

Сякаш и двете едновременно.

Но ми се струва, че беше точно защото Мег бе красива и силна, а ние не бяхме. Затова Рут и ние останалите й причинихме това. За да направим някаква преценка на тази красота, какво означаваше и какво не означаваше за нас.

Сега се чудя дали нещо щеше да е различно, ако тя не беше толкова хубава, ако тялото и не бе така младо, здраво и силно, а грозно, дебело, отпуснато. Вероятно не. Вероятно щеше да се случи при всички положения. Неизбежното наказание на външния човек.

— Обзалагам се, че би искала вода — обади се Джафльо.

Мег закима. Да. О, да, моля.

— Ако й дадем вода, трябва да махнем парцала — каза Уили.

— И какво? Тя няма да вдига шум.

Той пристъпи напред.

— Няма да вдигаш шум, нали, Мег? Не бива да събуждаме майка.

Не. Тя завъртя глава от една страна на друга. Виждаше се, че много иска тази вода.