Джек Кетчам - Съседката

— Вярваш ли й? — попита Уили.

Дони сви рамене.

— Ако вдигне шум, и тя ще си изпати. Не е глупава. Така че да й дадем. Защо не?

— Аз ще донеса — предложи Джафльо.

Имаше мивка до сушилнята. Джафльо отвори кранчето и чухме как водата слабо тече зад нас. Той беше необикновено тих.

Също и необикновено добър, за Джафльо.

Уили отвърза шалчето, точно както по-рано, и извади мръсния парцал от устата й. Тя изстена и започна да раздвижва челюстите си.

Джафльо се върна с един стар буркан от плодове, пълен с вода.

— Намерих го до кутиите с боя — обясни той. — Не мирише твърде лошо.

Дони го взе от него и го наклони към устните на Мег. Тя пиеше жадно и издаваше тихи звуци на задоволство при всяка глътка. Пресуши го за нула време.

— О, Боже — въздъхна. — О, Боже. Благодаря ви.

Чувството беше странно. Сякаш всичко бе простено. Сякаш наистина ни беше благодарна.

По някакъв начин бе невероятно. Че само един буркан с вода можеше да направи такова нещо.

Отново си помислих колко безпомощна беше.

И се зачудих дали и останалите изпитват същото като мен — тази завладяваща, почти главозамайваща нужда да я докосна. Да сложа ръцете си върху нея. Да видя точно как е на пипане. Гърди, задник, бедра. Онази къдрава русоляво-червена туфичка между краката й.

Точно това, което не биваше да правим.

Имах чувството, че ще припадна. Притеглянето и отблъскването. Толкова беше мощно.

— Искаш ли още? — попита Джафльо.

— Може ли? Моля?

Той изтича до мивката и се върна отново с пълен буркан. Даде го на Дони и тя изпи и него.

— Благодаря. Благодаря ви.

Мег си облиза устните. Бяха груби и сухи, напукани на места.

— Можете ли… мислите ли, че можете…? Въжетата… много ме нараняват.

И се виждаше, че е така. Въпреки че краката й бяха на пода, тя все още беше разпъната.

Уили погледна Дони.

След това и двамата погледнаха към мен.

За момент се почувствах объркан. Защо ги интересуваше какво мисля аз? Все едно търсеха нещо от мен и не бяха сигурни, че са го намерили.

Както и да е, кимнах.

— Предполагам, че можем — каза Дони. — Малко. Но при едно условие.

— Всичко. Какво е?

— Трябва да обещаеш да не се бориш.

— Да се боря?

— Трябва да обещаеш да не вдигаш никакъв шум или нищо подобно и трябва да обещаеш, че няма да се бориш и после няма да кажеш на никого. На никого никога.

— Какво да кажа?

— Че сме те докоснали.

И ето.

Това беше, за което си бяхме мечтали всички в спалнята горе. Не биваше да съм изненадан. Но бях. Едва дишах. Имах чувството, че всички в стаята могат да чуят ударите на сърцето ми.

— Докоснали? — не разбра Мег.

Дони силно се изчерви.

— Сещаш се.

— О, Боже Господи! — възкликна тя; поклати глава. — Исусе. Стига.

Мег въздъхна. После се замисли за момент.

— Не — отсече тя.

— Няма да те нараним или да ти направим нещо — настоя Дони. — Само ще те докоснем.

— He.

Сякаш го бе измерила и преценила и просто не виждаше начин да го направи, без значение какво се случваше и това беше последната й дума по въпроса.

— Честно. Нищо няма да ти направим.

— Не. Няма да правите това с мен. Никой от вас.

Сега вече беше бясна. Но и Дони също.

— И без това можем да го направим, тъпачко. Кой ще ни спре?

— Аз.

— Как?

— Ще успеете да го направите само веднъж, проклети да сте, и то само един от вас. Защото няма просто да кажа. Ще пищя.

И нямаше съмнения, че ще го направи. Щеше да пищи. Не й пукаше.

Беше ни хванала.

— Добре — отстъпи Дони. — Хубаво. Тогава оставяме въжетата както са си. Слагаме парцала обратно и това е.

Виждаше се, че сълзите й са близо. Но нямаше да се предаде пред него. Не и за това. Гласът й звучеше горчиво.

— Давай — подкани го. — Запуши ми устата. Направи го. И излезте. Махайте се оттук!

— Ще го направим.

Той кимна на Уили и Уили пристъпи напред с парцала и шалчето.

— Отваряй — заповяда той.

За момент Мег се поколеба. След това отвори уста. Уили напъха парцала и завърза шалчето отгоре. Върза го по-здраво, отколкото трябваше, по-здраво, отколкото беше преди.

— Все пак имаме уговорка — напомни Дони. — Получи вода. Но ние никога не сме били тук. Разбираш ли ме?

Тя кимна. Беше трудно да си гол, да висиш там и да си горд в същото време, но Мег някак успяваше.

Нямаше как да не й се възхитиш.

— Добре — каза Дони и се обърна да си ходи.

Дойде ми една идея.

Посегнах, хванах го за ръката, докато минаваше покрай мен и го спрях.