Джек Кетчам - Съседката

Беше се предала.

— Отпусни въжетата — обърна се той към Уили.

Уили отиде при масата и развърза въжетата, отпусна ги малко, докато краката й стъпиха изцяло на голия цимент и след това ги върза отново.

Главата й падна напред с облекчение.

Дони се изправи и махна превръзката от устата й. Осъзнах, че това беше жълтият шал на Рут. После Мег отвори уста и той извади парцала, който бяха намачкали и натикали там. Хвърли го на земята, а шалчето сложи в задния джоб на дънките си. Едно крайче остана да виси навън. За момент приличаше на фермер.

— Може ли…? Ръцете ми… — каза тя. — Раменете… ме болят.

— Не — отсече Дони. — Това е. Толкова получаваш.

— Признай — обади се Джафльо.

— Разкажи ни как си играеш със себе си — добави Уили. — Обзалагам се, че си вкарваш пръста, нали?

— Не. Кажи ни за сифилиса — Джафльо се засмя.

— Да, за трипера — допълни Уили с подхилване.

— Плачи — нареди Джафльо.

— Вече плаках — отговори Мег и си личеше, че си е върнала малко от добрата стара твърдост сега, когато не я болеше толкова.

Джафльо сви рамене.

— Ами плачи пак.

Мег замълча.

Забелязах, че зърната й бяха станали по-меки, гладко копринено блестящо розово.

Боже! Беше красива.

Все едно ми прочете мислите.

— Дейвид тук ли е? — попита тя.

Уили и Дони ме погледнаха. Не можех да отговоря.

— Тук е — каза Уили.

— Дейвид… — започна Мег.

После мисля, че не успя да довърши. Но и нямаше нужда. Разбрах го по начина, по който го каза. Не искаше да съм там.

Знаех и защо. И това знание ме засрами, както и тя ме бе засрамила по-рано. Но не можех да си тръгна. Другите бяха там. Освен това и не исках. Исках да видя. Трябваше да видя. Срамът погледна право в очите на желанието и извърна поглед.

— А Сюзън?

— Да. И тя — отвърна Дони.

— О, Боже.

— Заеби това — намеси се Джафльо. — На кого му пука за Сюзън? Къде е признанието?

И сега Мег звучеше изморена и възрастна.

— Признанието е глупост. Няма признание.

Това ни спря.

— Можем да те дръпнем отново нагоре — заплаши Уили.

— Знам.

— Можем да те бичуваме — подхвърли Джафльо.

Мег поклати глава.

— Моля ви. Просто ме оставете на мира. Оставете ме. Няма признание.

Въпросът е, че всъщност никой не очакваше това.

За момент всички просто стояхме наоколо и чакахме някой да каже нещо. Нещо, което да я убеди да играе Играта така, както трябваше. Или да я накара насила. Или може би Уили да навие въжетата отново, както беше казал. Каквото и да е, което би продължило преживяването.

Но в тези няколко секунди нещо изчезна. За да си го върнем, трябваше да започнем отново отначало. Мисля, че всички го знаехме. Сладкото опияняващо чувство за опасност внезапно се бе изплъзнало. Беше изчезнало, щом тя започна да говори.

Това бе ключът.

Като говореше, отново беше Мег. Не някаква красива, гола жертва, а Мег. Човешко същество с разум, с глас, с който да изрази мислите си, и дори вероятно със свои собствени права.

Да й се отпуши устата беше грешка.

Остави ни да се чувстваме сърдити, ядосани и изнервени. И така стояхме там.

Рут наруши мълчанието.

— Можем да го направим.

— Кое да направим? — попита Уили.

— Да направим каквото казва. Да я оставим. Да я оставим малко да си помисли. Изглежда ми в реда на нещата.

Поразмишлявахме над това.

— Да — съгласи се Джафльо. — Да я оставим сама. В тъмното. Просто да си виси.

По този начин, мина ми през ума, щяхме да започнем отначало.

Уили сви рамене.

Дони погледна Мег. Виждах, че не иска да си тръгва. Гледаше я съсредоточено.

Вдигна ръката си. Бавно и нерешително я приближи към гърдите й.

И внезапно, сякаш бях част от него, почувствах собствената си ръка там, пръстите ми почти я докосваха. Почти усещах хлъзгавата влажна топлина на кожата й.

— Не-е — проточи Рут. — Не.

Дони я погледна. И спря. На милиметри от гърдата на Мег.

Поех си въздух.

— Няма да пипаш това момиче — каза Рут. — Не искам никой от вас да я пипа.

Той отпусна ръка.

— Момиче като нея дори не е чисто. Дръжте си ръцете далече от нея. Чувате ли?

Чувахме.

— Да, майко — смотолеви Дони.

Тя се обърна да си върви. Смачка с крак фаса от цигарата си на земята и ни махна.

— Хайде — подкани ни Рут. — Но първо е по-добре отново да й запушите устата.

Обърнах се към Дони, който гледаше парцала на земята.

— Мръсен е — отбеляза той.

— Не е толкова мръсен — възрази Рут. — Не желая да ни крещи на главите цяла нощ. Слагай го.