Джек Кетчам - Съседката

— Искам да я погледам малко. Да видим какво ще стане.

Обаче истината беше, че нищо не се случваше. Мег изглеждаше решена да изтърпи това мъжката. И бе силна.

— Не искате ли да й дадете шанс да признае? Не е ли това идеята? — намеси се Рут.

— Не. Още е много рано. Айде. Така не става. Махни другата книга, Уил.

Уили го послуша.

И тогава Мег издаде някакъв звук зад парцала, с който беше запушена устата й, само веднъж, нещо като тъничък издишан стон, сякаш изведнъж дишането бе станало по-трудно. Блузата й се вдигна още нагоре, точно под гърдите. Виждах как коремът й се повдига и спуска в неспокоен тежък ритъм под ребрата й. Главата й за момент клюмна назад, после пак се изправи.

Трудно пазеше равновесие. Започна да се люлее.

Лицето й се зачерви. Мускулите й изпъкнаха от напрежение.

Гледахме в мълчание.

Беше красива.

Звуците, които придружаваха дишането й, сега зачестиха с увеличаването на изтощението. Не можеше да се сдържи. Краката й започнаха да треперят. Първо прасците, след това бедрата.

Тънък слой лъскавина се образува по ребрата й, заблестя по краката й.

— Трябва да я съблечем — реши Дони.

Думите просто увиснаха там за момент, провесени така, както бе провесена Мег, пазейки едно опасно равновесие.

Изведнъж почувствах замайване.

— Да — съгласи се Джафльо.

Мег беше чула. Поклати глава. Имаше възмущение, гняв и страх в това движение. Зад парцала долитаха звуци. Не. Не. Не.

— Млъквай — каза й Уили.

Тя започна да се опитва да скочи, дърпаше въжетата, мъчеше се да ги откачи от пироните, гърчеше се. Но единственото, което постигаше, беше да се нарани, протривайки китките си.

Не изглеждаше да й пука. Нямаше да позволи това да се случи.

Продължи да опитва.

Не. Не.

Уили отиде до нея и я удари по главата с книгата.

Мег се отпусна назад, зашеметена.

Погледнах към Сюзън. Ръцете й все още бяха стиснати в скута, но сега кокалчетата им бяха побелели. Гледаше право в сестра си, не в нас. Зъбите й здраво и упорито се забиваха в долната й устна.

Не можех да я гледам.

Прочистих гърлото си и открих нещо като глас:

— Ей, а… хора… слушайте, не мисля, че наистина…

Джафльо се завъртя към мен.

— Имаме разрешение'. — кресна. — Имаме! Аз казвам да й свалим дрехите! Да я съблечем!

Погледнахме към Рут.

Тя стоеше подпряна на прага, ръцете й бяха прибрани близо до корема.

Около нея витаеше някакво напрежение, сякаш беше ядосана или обмисляше нещо много сериозно. Устните й бяха здраво стиснати в характерна тънка права линия.

Очите й не се отлепяха от тялото на Мег.

Най-накрая Рут сви рамене.

— Това е Играта, нали?

В сравнение с останалата част от къщата и дори с мазето, там долу беше хладно, но сега изведнъж вече не го усещахме така. Вместо това имаше нарастваща мъглява близост в помещението, чувство за изпълване, удебеляване, бавна електрическа топлина, която изглежда се издигаше от всеки един от нас и зареждаше въздуха, обграждаше ни, изолираше ни и някак си въпреки това ни смесваше в едно. Можеше да се види в начина, по който Уили стоеше наведен напред и стискаше енциклопедията в ръка. В начина, по който Джафльо се приближи, лъчът на фенерчето му вече беше по-спокоен, блуждаещ, галеше лицето, краката и корема на Мег. Долавях го от Дони и Рут до мен, как се вливаше навътре, навън и през мен като някаква сладка отрова, едно тихо споделено знание.

Щяхме да го направим. Щяхме да направим това.

Рут запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода.

— Давайте — каза.

Димът от цигарата й се изви в убежището.

— Кой ще го направи? — попита Джафльо.

— Аз — обади се Дони.

Мина покрай мен. Уили и Джафльо бяха включили фенерчетата си. Видях как Дони бръкна в джоба си и извади джобното ножче, което винаги носеше там. Обърна се към Рут.

— Грижа ли те е за дрехите, майко?

Тя го погледна.

— Няма да ми се наложи с късите панталони или с другото — продължи. — Но…

Беше прав. Единственият начин да махне блузата бе да я скъса или да я среже.

— Не — отвърна Рут. — Не ме е грижа.

— Да видим какво има — обади се Уили.

Джафльо се засмя.

Дони се приближи към Мег и извади острието.

— Не мърдай. Няма да те нараня. Но ако почнеш с някоя глупост, ще трябва пак да те ударим. Нали знаеш? Тъпо е.

Той внимателно разкопча блузата, отдръпвайки я от тялото й, сякаш се срамуваше да я докосне. Лицето му беше червено. Пръстите му се движеха неспокойно. Трепереше.