Джек Кетчам - Съседката

— Знаеш какъв е проблемът.

— Не, не знам.

— Да, знаеш.

— Не, не знам.

— Какво става? — намеси се баща ми, който тъкмо влизаше в кухнята от всекидневната. — Кое е проблем?

— Той пак иска да остане там с преспиване — отвърна майка ми; чистеше зелен фасул и го пускаше в гевгира.

— Какво? Там ли?

— Да.

— Ами пусни го. — Баща ми седна на кухненската маса и си отвори вестника.

— Робърт, там сега има две млади момичета.

— Е?

Майка ми въздъхна.

— Моля те — продължи. — Моля те, не се прави, че не разбираш, Робърт.

— Не разбирам, по дяволите — заяви той. — Пусни го. Има ли кафе?

— Да. — Тя въздъхна отново и избърса ръце в престилката си.

Аз станах, отидох до кафеварката и включих котлона под нея.

Майка ми ме погледна и се върна към фасула.

— Благодаря, татко — подхвърлих.

— Не съм казала, че можеш да отидеш — обади се майка ми. Усмихнах се.

— Не си казала и че не мога.

Тя погледна към баща ми и поклати глава.

— По дяволите, Робърт.

— Точно така — кимна баща ми и се зачете във вестника.

— Казахме й за Играта — започна Дони.

— На кого?

— На Рут. На майка ми. На кой друг, тъпако?

Той беше сам в кухнята, когато влязох, и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло, който, предполагам, трябваше да мине за вечеря този ден. Имаше следи от фъстъчено масло, гроздов конфитюр и трохи от хляб по плота. За забавление преброих приборите в чекмеджето. Все така бяха само пет.

— Казали сте й?

Дони кимна.

— Джафльо й каза.

Отхапа от сандвича и седна на масата. Аз седнах срещу него. В дървото имаше дълбока прогорена дупка от цигара, която не бях виждал преди.

— Господи. Как реагира?

— Никак. Беше странно. Сякаш знаеше, разбираш ли?

— Знаела е? Какво е знаела?

— Всичко. Все едно изобщо не е проблем. Сякаш знаеше, че сме го правили през цялото време. Като всяко хлапе.

— Шегуваш се.

— Не. Заклевам се.

— Глупости.

— Казвам ти. Всичко, което искаше да знае, беше кой е бил с нас, затова й казах.

— Казал си й? За мен? За Еди? За всички ?

— Както казах, не й пукаше. Ей. Може ли да го караш по-спокойно, Дейви? Не я притесняваше.

— Дениз? И за Дениз ли й казахте?

— Да. За всичко.

— Казали сте й, че е била гола ?

Не можех да повярвам. Винаги бях смятал, че Уили е глупавият. Наблюдавах как Дони си яде сандвича. Той ми се усмихна и поклати глава.

— Казвам ти. Не трябва да се притесняваш за това.

— Дони.

— Сериозно.

— Дони.

— Да, Дейви?

— Луд ли си?

— Не, Дейви.

— Осъзнаваш ли дори за една шибана секунда какво ще ми се случи, ако…

— Нищо няма да ти се случи, по дяволите. Ще спреш ли да се държиш като педал? Става дума за майка ми, дявол да го вземе. Забрави ли?

— О, това ме кара да се чувствам просто идеално. Майка ти знае, че връзваме малки голи момиченца за дървета. Чудесно.

Той въздъхна.

— Дейвид, ако знаех, че ще се държиш като такъв абсолютен дебил по въпроса, нямаше да ти кажа.

— Аз съм дебил, така ли?

— Да. — Вече беше ядосан.

Метна последната лепкава част от сандвича в устата си. Изправи се.

— Слушай, тъпако. Какво мислиш, че се случва в момента в убежището? Точно в този момент?

Просто седях и го зяпах. Откъде да знам? На кого му пукаше?

И тогава ми просветна. Мег беше там.

— Не — казах аз.

— Да — отвърна Дони.

Отиде до хладилника за кола.

— Глупости.

Той се засмя.

— Ще спреш ли да го повтаряш? Виж, недей да ми вярваш. Иди и погледни сам. Аз се качих само за сандвич.

Изтичах надолу по стълбите. Чувах го как се смее зад мен.

Навън се стъмваше, така че лампите на мазето светеха, голи крушки над пералнята, сушилнята, под стълбите и над дренажната помпа в ъгъла.

Уили стоеше зад Рут на вратата към убежището.

И двамата държаха фенерчета в ръце.

Рут запали своето и го размаха към мен като ченге на блокада по пътя.

— Ето го Дейви — каза.

Уили ме погледна бегло. На кого му пукаше.

Устата ми беше отворена. Чувствах я пресъхнала. Облизах устни. Кимнах на Рут и погледнах край ъгъла през вратата.

Първоначално ми бе трудно да схвана — предполагам, защото беше извън контекста, вероятно защото бе Мег и защото Рут беше тук. Бе като сън — или като игра, която се играе на Хелоуин, когато всички са с костюми и никой не е съвсем разпознаваем, въпреки че знаеш кой кой е. Тогава Дони слезе по стълбите и сложи ръка на рамото ми. Предложи ми колата.