Джек Кетчам - Съседката

Така че изкарахме този гняв навън. Към Мег.

Аз също. През тези няколко дни превключих някакво малко ментално ключе. Спрях да се тревожа. Изцяло я изхвърлих от съзнанието си.

Майната му, помислих си. Да става каквото ще става.

Това, което стана, стана в мазето.

В деня, в който най-накрая отидох там и почуках на вратата, никой не отговори, но застанал на верандата, аз бях наясно с две неща. Първото беше, че Сюзън плаче в стаята си достатъчно силно, та да я чуя през вратата. Другото бе мазето. Боричкане. Мебели се влачеха грубо по пода. Заглушени гласове. Пъшкане, стонове. Чувство за непосредствена опасност във въздуха.

Лайната, както беше изразът, се разбиваха във вентилатора.

Сега ме изумява колко нетърпелив бях да сляза там долу. Поех по стълбите, взимайки по две наведнъж и завих зад ъгъла. Знаех къде са.

Рут стоеше на прага на убежището и наблюдаваше. Усмихна се и се отмести настрани, за да ме пропусне.

— Тя се опита да избяга — каза. — Но Уили я спря.

Сега определено я спираха добре, всичките, Уили, Джафльо и Дони заедно, нахвърляха й се като на чучело за тренировки, опряно на бетонната стена, редуваха се, забиваха се в корема й. Мег вече отдавна беше минала фазата на споровете. Всичко, което се чуваше, бе изсвистяването на въздух, докато Дония удряше и забиваше плътно долепените до тялото й ръце в корема й. Устата й беше свита, мрачна. В очите й се четеше твърдо съсредоточаване.

И за момент тя отново беше героинята. Която поемаше риска.

Но само за момент. Защото изведнъж отново ми стана ясно, че всичко, което може да направи, е да понася ударите, безпомощна. И да загуби. И си спомням, че си помислих: "Добре, че не съм аз."

Ако исках, можех дори да се присъединя към тях.

В онзи момент, като си помислих това, почувствах, че имам власт.

Питал съм се оттогава: "Кога се случи? Кога бях, да, покварен?" И продължавам да се връщам към точно този момент, тези мисли.

Онова чувство за власт.

Не ми и хрумна да се замисля, че тази сила ми бе дадена от Рут, и то вероятно само временно. По онова време беше достатъчно истинска. Докато гледах, разстоянието между мен и Мег изведнъж стана огромно, непреодолимо. Не че симпатиите ми към нея не съществуваха. Но за пръв път я видях като нещо различно от мен. Тя беше уязвима. Аз — не. Моята позиция тук бе висока. Нейната — толкова ниска, колкото беше възможно. Дали това не бе неизбежно? Спомних си я как ме питаше: "Защо ме мразят?" — и тогава не го вярвах, нямах отговор на въпроса й. Да не би да бях пропуснал нещо? Нима в нея имаше някакъв недостатък, който не бях забелязал и който да бе предопределил всичко това? За първи път почувствах, че отделянето на Мег от нас вероятно бе основателно.

Искаше ми се да чувствам, че беше така.

Казвам го сега с най-дълбок срам.

Защото ми се струва, че голяма част от това бе чисто лична, част от света такъв, какъвто го виждах. Опитвах се да мисля, че беше по вина на войната между родителите ми, на студеното пусто спокойствие, което развих в центъра на техния постоянен ураган. Но вече не го вярвам особено. Съмнявам се, че някога напълно съм го вярвал. Родителите ми ме обичаха, по много начини повече, отколкото заслужавах — независимо какви бяха чувствата им един към друг. И аз го знаех. За почти всекиго това щеше да е достатъчно да елиминира апетита за подобно нещо изцяло.

Не. Истината беше, че причината бе в мен. Че аз очаквах това, или нещо подобно, да се случи през цялото време. Сякаш носех нещо ярко и първично на гърба си, нещо, което минаваше през мен, някакъв мой собствен стихиен черен вятър в този красив, ясен, слънчев ден.

И се питам: кого мразех? От кого и от какво се страхувах?

В мазето, с Рут, започнах да осъзнавам, че яростта, омразата, страхът и самотата са само бутон, очакващ докосването на един-единствен пръст, което да ги запрати пламнали към унищожението.

И научих, че могат да се усещат като победа.

Гледах как Уили отстъпи назад. Като никога сега не изглеждаше тромав. Рамото му се заби точно в средата на корема й и ударът отлепи краката й от земята.

Предполагам, че единствената й надежда беше някой от тях да не я уцели и да си разбие главата в стената. Но това нямаше да се случи.

Тя се изморяваше. Нямаше накъде да отстъпи, къде да отиде. Нямаше какво да направи, освен да търпи, докато не падне. А това щеше да стане скоро.