Джек Кетчам - Съседката

— Дони?

— Да?

— Виж. Нека я поотпуснем малко. Съвсем малко. Само трябва да бутнем масата леко напред, три-четири сантиметра. Рут няма да забележи. Искам да кажа, погледни я. Да не искаш да си изкълчи рамото или нещо друго? Утрото е още много далече, нали ме разбиращ?

Изговорих всичко това с достатъчно силен глас, така че и тя да ме чуе.

Той сви рамене.

— Дадохме й избор. Не беше заинтересувана.

— Знам — съгласих се.

След което се наведох към него, усмихнах му се и прошепнах:

— Но може да е благодарна. Сещаш ли се? Може да си спомни. Следващия път.

Бутнахме масата.

Всъщност по-скоро я вдигнахме и я пренесохме, за да не вдигаме много шум — с нас тримата и Джафльо, не беше особено трудно. И когато приключихме, Мег имаше още може би два сантиметра свободни, точно колкото да може да присвие леко лактите си. Беше повече, отколкото бе имала от доста време.

— До скоро — прошепнах, като затварях вратата.

И в тъмното мисля, че тя кимна.

Сега бях конспиратор, помислих си. По два начина. И за двете страни.

Работех и за двете страни от средата.

Каква страхотна идея.

Бях горд от себе си.

Почувствах се умен, добродетелен и развълнуван. Бях й помогнал. Един ден щеше да дойде и отплатата. Знаех си, че един ден Мег щеше да ми позволи да я докосна. Щеше да се стигне дотам. Може би не и на другите… но на мен.

Щеше да ми позволи.

И затова прошепнах: "До скоро, Мег."

Сякаш щеше да ми благодари.

Бях се побъркал. Бях луд.

Сутринта, когато слязохме долу, Рут я беше развързала и й бе донесла нови дрехи, чаша горещ чай и две препечени филийки без масло. Мег седеше с кръстосани крака на надуваемия дюшек и ги пиеше и ядеше, когато влязохме.

Облечена, освободена, без превръзка на очите и парцал в устата — в нея нямаше загадъчност. Изглеждаше бледа, измъчена. Изморена и очевидно сърдита. Не беше лесно да си спомниш за гордата Мег или страдащата Мег от предишния ден.

Явно й бе трудно да преглъща.

Рут стоеше над нея като майка.

— Изяж си филийките — каза й.

Мег погледна нагоре към нея, после надолу към картонената чиния в скута си.

Можехме да чуем телевизора на горния етаж — вървеше някаква игра с въпроси.

Уили си влачеше краката.

Навън валеше, можехме да чуем и това.

Мег отхапа от коричката, след което дъвка сякаш цяла вечност, докато парченцето сигурно бе станало тънко като слюнка, преди да преглътне.

Рут въздъхна. Сякаш да гледа как Мег дъвче беше огромно изпитание за нея. Тя сложи ръце на кръста си и тъй като бе застанала с разкрачени крака, изглеждаше като Джордж Рийвс в първите сцени на "Супермен".

— Хайде. Хапни си още.

Мег поклати глава.

— Прекалено е… Не мога. Устата ми е много пресъхнала. Може ли да почакам? Да го изям малко по-късно? Ще изпия чая.

— Няма да хабя храна, Мег. Храната е скъпа. Направих филийките за теб.

— Аз… знам. Само че…

— Какво искаш от мен? Да ги изхвърля?

— Не. Не може ли просто да ги оставиш тук? Ще ги изям след малко.

— Тогава ще са твърди. Трябва да ядеш сега. Докато са пресни. Ще привлекат буболечки. Хлебарки. Мравки. Няма да търпя буболечки в къщата си.

Това беше леко смешно, тъй като няколко мухи вече бръмчаха наоколо.

— Ще ги изям съвсем скоро, Рут. Обещавам.

Рут изглежда обмисляше въпроса. Промени стойката си, краката по-близо един до друг и скръсти ръце пред гърдите си.

— Мег, скъпа — започна, — искам да се опиташ да ги изядеш сега. Полезно е за теб.

— Знам, че е така. Но сега ми е трудно. Ще си изпия чая, става ли?

Тя вдигна чашата до устните си.

— Не се очаква да бъде лесно — отвърна Рут. — Никой не е казвал, че ще бъде лесно.

Тя се засмя.

— Ти си жена, Мег. Това е трудно — не е лесно.

Мег погледна към нея, кимна и продължи да отпива от чая.

Дони, Джафльо и аз седяхме по пижами на прага и наблюдавахме.

Аз самият започвах да огладнявам. Но нито Рут, нито Мег ни обръщаха внимание.

Рут наблюдаваше момичето и Мег не отделяше поглед от Рут и отпиваше, малки, внимателни глътки, защото чаят беше все още парещо горещ. Чувахме вятъра и дъжда отвън, дренажната помпа, която се включваше за известно време и спираше, а Мег все така отпиваше и Рут все така я гледаше.

След това Мег погледна надолу за момент, вдиша топлата ароматна пара от чая с явна наслада.

И Рут избухна.

Изби чашата от ръцете й. Тя се разби на парчета във варосаната тухлена стена. Чаят потече по нея, с цвят на урина.