Стивен Кинг - То

— А сега какво? — запита Бен. Под очите му тъмнееха огромни кафяви кръгове, а вратът му беше изпоцапан с кал.

— Аз се връщам в „Г-градски дом“ — заяви Бил. — Мисля да спя п-поне ше-ххе-стнайсет часа.

— Подкрепям идеята — обади се Ричи. После погледна с надежда към Бевърли. — Да ти се намират цигари, красавице?

— Не — каза тя. — Май пак ще ги откажа.

— Разумно.

Рамо до рамо четиримата закрачиха по нагорнището.

— Всичко свъ-ххъ-ърши — каза Бил.

Бен кимна.

— Победихме. Ти победи, Шеф Бил.

— Всички победихме — поправи го Бевърли. — Жалко, че не можахме да изнесем Еди. За това ми е най-мъчно.

Стигнаха до ъгъла на Главната улица и Пойнт стрийт. Едно хлапе с червен дъждобран и зелени гумени ботуши пускаше книжно корабче в придошлата канавка. То се озърна, видя, че го гледат и неуверено махна с ръка. Бил си помисли, че трябва да е момчето със скейтборда — онова, чийто приятел бе видял Челюстите в Канала. Усмихна се и пристъпи към него.

— Вече всичко е н-н-наред — каза той.

Момчето го огледа замислено, после се усмихна. Усмивката беше лъчезарна и изпълнена с надежда.

— Да — кимна то. — Мисля, че вече е наред.

— Ха на б-б-бас.

Хлапето се разсмя.

— Ще вни-ххи-маваш на онзи ск-к-кейтборд?

— Не ми се вярва — каза хлапето и Бил се разсмя на свой ред. Искаше да разроши косата му, но се удържа — момчето сигурно щеше да се засегне — и бавно се върна при другите.

— Кой беше това? — запита Ричи.

— Един приятел — обясни Бил и пъхна ръце в джобовете си. — Помните ли предния път? Помните ли как се измъкнахме от канала?

Бевърли кимна.

— Еди ни изведе в Пущинака. Само че някак се бяхме озовали от другата страна на Кендъскиг. Към Олд кейп.

— Като най-силни — обърна се Ричи към Бил — ти и Камарата избутахте капака на една от онези помпени станции.

— Аха — потвърди Бен. — Тъй беше. Слънцето още грееше, но клонеше към хоризонта.

— Да — каза Бил. — И всички стояхме един до друг.

— Но нищо не трае вечно — добави Ричи. После се озърна към подножието на хълма и въздъхна. — Вижте това например.

Той протегна ръце към тях. Белезите по дланите му бяха изчезнали. Бевърли показа своите; Бен и Бил също. Всички бяха изпоцапани, но гладки.

— Нищо не трае вечно — повтори Ричи. Погледна Бил и Бил видя, че по мръсните му бузи бавно се стичат сълзи.

— Освен може би любовта — каза Бен.

— И копнежа — допълни Бевърли.

— Ами приятелите? — запита Бил и се усмихна. — Какво ще речеш, Мръсна уста?

— Ами… — Ричи се усмихна и избърса очи. — Май требе да си помислим по туй, м’че; да ти каем ’начи… ’начи… требе да си помислим.

Бил им протегна ръце. Сплетоха пръсти и дълго стояха така — само четирима от някогашната седмица, ала все още способни да образуват кръг. Гледаха се. Сега плачеше и Бен. Сълзите шуртяха от очите му, но въпреки всичко се усмихваше.

— Толкова ви обичам, момчета — каза той. За миг стисна ръцете на Бев и Ричи с неистова сила, после се отдръпна. — А сега дали да не проверим имат ли представа по тия места с какво се изхранва човек? Трябва и да позвъним на Майк. Да му кажем, че сме добре.

— Умна приказка, сеньоррр — заяви Ричи. — От време на време аз почвал да подозира, че ти имал мозък. Ти какво мислил, Шефисимо Бил?

— Аз мислил ти да го духал — отвърна Бил.

С дружен смях тримата се запътиха към „Градски дом“ и докато Бил отваряше стъклената врата, Бевърли зърна нещо, което не разказа никому, но го запомни навеки. Само за миг в стъклото се мярнаха техните отражения — ала не бяха четирима, а шестима, защото Еди вървеше зад Ричи, а зад Бил крачеше Стан с онази негова вечна тънка усмивчица.

Навън / привечер на 10 август 1958

Слънцето е увиснало на хоризонта като леко сплескана червена топка, която хвърля над Пущинака безизразни, трескави лъчи. Железният капак на една от помпените станции се надига, хлътва надолу, пак се надига и плъзва настрани.

— Бъ-бъ-бутай, Б-бен, ще ми стро-ххо-ши рамото…

Капакът плъзва по-енергично, прекатурва се и пада в шубраците край бетонния цилиндър. Седем деца излизат едно по едно и мълчаливо се оглеждат, примигвайки като стреснати бухали. Сякаш никога до днес не са виждали дневна светлина.

— Толкова е тихо — промълвя Бевърли.

Чува се само шумът на придошлата река и сънливият бръм на насекомите. Бурята е отминала, но Кендъскиг все още не се успокоява. По-близо до центъра, там, където го стяга бетонният корсет на Канала, водите му са се разлели по бреговете, но няма сериозно наводнение — ще се размине само с няколко наводнени мазета. Засега.