Стивен Кинг - То

— Какво , Бил?

— Какво е станало , по дяволите?

— Бил? Бил? Какво…

— Всички тия дренажи! — яростно възкликна Бил. — Всички тия стари дренажи! Пак е имало наводнение! И мисля, че този път…

Крепейки главата на Одра, той продължи срещу течението. Бен, Бев и Ричи газеха подир него. Пет минути по-късно Бил вдигна глава и видя синьо небе. Гледаше през пукнатина в свода на тунела — пукнатина, която малко по-нататък достигаше двадесет метра ширина. От водата стърчаха островчета и архипелази — купища тухли, задницата на Плимут с отворен и наводнен багажник, килнат автомат от паркинг с надпис НАРУШЕНИЕ върху червения полукръг на циферблата.

Придвижването напред ставаше почти невъзможно — на всяка крачка рискуваха да си строшат краката сред камари отломки. Успокоената вода течеше под мишниците им.

Сега е успокоена , помисли Бил. Но ако бяхме попаднали тук преди два часа, а дори и преди час, май че щяха да ни вземат мътните в буквалния смисъл на думата.

— Каква е тая щуротия, Шеф Бил? — запита Ричи.

Той стоеше отляво на Бил и гледаше изумено срутения свод на тунела. Само че не е никакъв свод , помисли Бил. Това е Главната улица. По-точно казано — беше.

— Мисля, че сега целият център на Дери е в Канала и се носи надолу по Кендъскиг. Скоро ще се озове в Пенобскот, после в Атлантическия океан и мене ако питат, там му е мястото. Ще ми помогнеш ли за Одра, Ричи? Не знам дали ще мога…

— Дадено — каза Ричи. — Дадено, Бил. Не се тревожи.

Той пое Одра. Сега Бил я виждаше по-добре, отколкото би желал — виждаше мъртвешката белота, леко маскирана, но не и прикрита от мръсотията по челото и бузите. Очите й бяха широко разтворени… и без искрица разум. Косата й провисваше на мокри, сплъстени фитили. Приличаше на надуваема кукла, купена от някой сексмагазин в Ню Йорк или Хамбург. Единствената разлика бе бавното, равномерно дишане… но и това би могло лесно да се постигне с няколко колелца и пружинки.

— Как ще се изкатерим догоре? — запита Бил.

— Накарай Бен да те повдигне — каза Ричи. — После ще помогнеш на Бев и двамата ще издърпате Одра. Бен ще ме повдигне, а накрая ще изтеглим и него. След това ще ви покажа как се организира волейболен турнир за хиляда студентки.

— Бибип, Ричи.

— Бибипкай си на задника, Шеф Бил.

Бил усещаше как умората плъзва по тялото му на мощни вълни. За миг се вгледа в спокойните очи на Бевърли. Тя кимна лекичко и той опита да се усмихне.

— Направи ми стъпенка, Б-б-бен.

Бен също изглеждаше смазан от умора, но кимна енергично. Дълбока драскотина прорязваше бузата му.

— Мисля, че ще се справя.

Той приклекна и преплете пръсти. Бил вдигна крак, стъпи в дланите му и подскочи. Не успя да достигне върха. Бен надигна ръце и този път Бил се вкопчи в ръба на срутения свод. Напрегна мускули и се изтегли нагоре. Първото, което видя, бе оранжева бариера. Второто — тълпа мъже и жени зад бариерата. Третото — универсалния магазин… само че някак издут и смален. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че половината сграда е потънала в Канала под улицата. Горната част бе надвиснала над тротоара и сякаш всеки миг можеше да се разсипе като камара небрежно натрупани книги.

— Гледайте! Гледайте! Там има някой! — Една жена сочеше към пукнатината, от която се подаваше главата на Бил. — Слава Богу, още един оцелял!

Тя се хвърли напред. Беше възрастна жена със селска забрадка на главата. Един полицай я задържа.

— Там е опасно, мисис Нелсън. Знаете, че е опасно. Улицата може да пропадне всеки миг.

Мисис Нелсън , помисли Бил. Спомням си за вас. Сестра ви понякога идваше да ни наглежда двамата с Джордж. Той размаха ръка, за да покаже, че е добре, и когато тя отвърна на жеста, в гърдите му изведнъж бликна радост… и надежда.

Той се извъртя и легна по корем на хлътналия асфалт, опитвайки да разпредели тежестта равномерно, като върху тънък лед. Протегна ръка на Бев. Тя се вкопчи в китката му и с последните си остатъци от сили Бил я издърпа нагоре. Ненадейно слънцето се подаде иззад купищата пъстри облаци и им възвърна сенките. Изненадана, Бевърли надигна глава, срещна погледа на Бил и се усмихна.

— Обичам те, Бил — промълви тя. — И се моля тя да оздравее.

— Бла-хха-годаря ти, Беви — отвърна той и се усмихна толкова нежно, че тя отново заплака.

После той я прегърна и от малката тълпа зад бариерата долетяха ръкопляскания. Репортерът на „Дери нюз“ щракна с фотоапарата си. Снимката се появи в броя от първи юни, който бе отпечатан в Бангор, защото наводнението бе повредило и местната печатница. Текстът под нея беше съвсем прост, но толкова точен, че Бил изряза снимката и дълго я носи в портфейла си. Състоеше се от една-единствена дума: ОЦЕЛЕЛИТЕ. Само толкова, но повече не бе и нужно.