Стивен Кинг - То

Навън / 10:54 ч. на 31 май 1985

— Чакайте — изпъшка Бил. — Дайте малко… почивка.

— Нека да ти помогна — отново предложи Ричи.

Бяха изоставили Еди край бърлогата на Паяка и не искаха да говорят за това. Но Еди бе мъртъв, а Одра все още беше жива — поне формално.

— Сам ще си я нося — задъхано изхриптя Бил.

— Стига глупости. Ще си докараш сърдечен удар, мама му стара. Дай да ти помогна, Шеф Бил.

— К-как ти е г-г-главата?

— Боли — каза Ричи. — Не се отклонявай от темата.

Бил неохотно отпусна неподвижното тяло в ръцете на Ричи. Можеше да бъде и по-зле; Одра беше висока и до неотдавна тежеше над шестдесет килограма. Но в „Таванската стая“ трябваше да играе ролята на млада жена, взета за заложница от психопат, който си въобразява, че е политически терорист. Тъй като Фреди Файърстоун искаше най-напред да заснемат таванските сцени, Одра си наложи строга диета (пилешко, сирене, риба тон) и набързо отслабна с девет килограма. Но след половин километър носене през мрака (или цял километър, а може би и два, кой знае) останалите петдесет и три килограма се превръщаха в непосилна тежест.

— Б-благодаря ти, мой ч-човек — промърмори Бил.

— Няма защо. След мене ще я поемеш ти, Камара.

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и Бил неволно се усмихна. Усмивката беше изтощена и не трая дълго, но по-добре такава усмивка, отколкото никаква.

— Накъде, Бил? — запита Бевърли. — Тая вода шуми още по-силно. Не държа да се удавя тук.

— Направо, после наляво — каза Бил. — Май ще е по-добре да ускорим крачка.

Вървяха още около половин час, като Бил им посочваше кога да свърнат наляво или надясно. Бученето продължаваше да се засилва и вече сякаш ги обгръщаше от всички страни като злокобен Долби ефект сред мрака. Бил стигна до нов завой, опипа влажната тухлена стена и изведнъж в обувките му нахлу вода. Потокът беше плитък и бърз.

— Подай ми Одра — каза той на задъхания Бен. — Сега срещу течението.

Бен внимателно му подаде безчувствената Одра и той успя да я преметне на рамо. Ужасно бе да я усеща така неподвижна. Ако можеше само веднъж да изстене… да помръдне… да подаде какъвто и да било признак на живот.

— Как сме с кибрита, Бев? — запита Бил.

— Слаба работа. Пет-шест клечки. Бил… наистина ли знаеш къде отиваме?

— Мисля, ч-ч-че знам — каза той. — Да вървим.

Завиха зад ъгъла. Водата се запени около глезените на Бил, после бързо плъзна над коленете и стигна до бедрата му. Бученето прерасна в монотонен басов рев. Тунелът наоколо се тресеше. Отначало Бил се боеше, че скоро течението ще ги помете назад, но след малко отминаха една странична тръба, която бълваше мощна водна струя — за миг той се вгледа изумено в бушуващата бяла пяна — и напорът поотслабна, макар че напред ставаше все по-дълбоко. Сега…

Видях струята от оная странична тръба! Видях я!

— Х-х-хей! — извика той. — Ви-ххи-иждате ли н-нещо, м-момчета?

— От десетина минути насам просветлява! — викна зад него Бевърли. — Къде сме, Бил? Знаеш ли?

Мислех, че знам , едва не отвърна той.

— Не! Идвайте!

Преди малко бе предположил, че наближават бетонното корито на Кендъскиг — онази част, която минаваше под центъра и излизаше край Баси парк. Но тук имаше светлина , а подобно нещо бе невъзможно в подземния канал. И все пак тунелът напред упорито просветляваше.

Ставаше все по-трудно да носи Одра. Не заради течението — то бе отслабнало — а заради дълбочината. Скоро ще се наложи да я влача на буксир , помисли той. От дясната му страна крачеше Бевърли, отляво Бен; когато извиваше глава, можеше да види и Ричи зад Бен. Сега се препъваха на всяка крачка. Дъното на тунела беше неравно, отрупано с купища боклуци — може би тухли. А отпред нещо стърчеше от водата като нос на потъващ кораб.

Треперейки от студената вода, Бен се устреми нататък. Течението хвърли в лицето му кутия от пури. Той я бутна настрани и сграбчи издадения предмет. Очите му се разшириха. Това приличаше на грамадна табела. Успя да разчете буквите АЛ, а малко по-долу — БЪД. И изведнъж Бен разбра.

— Бил! Ричи! Бев! — изкрещя той, като се смееше от изумление.

— Какво има, Бен? — викна Бевърли.

Бен сграбчи табелата с две ръце и опъна назад. Рамката застърга по стената на тунела. Сега можеха да разчетат почти целия надпис: АЛАДИ, и под него — ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО.

— Това е плакатът на кино „Аладин“ — каза Ричи. — Как…

— Улицата е пропаднала — прошепна Бил. Очите му бавно се разширяваха. Гледаше към края на тунела. Нататък ставаше още по-светло.