Стивен Кинг - То

В Дери, щат Мейн, часът бе единадесет без шест минути.

Дери / по-късно през този ден

Стъкленият коридор между Общинската библиотека и детския отдел бе избухнал в 10:30. В 10:33 дъждът престана. Не затихна; буквално престана, сякаш Някой Там Горе бе завъртял кранчето. Вятърът вече отслабваше, и то толкова бързо, че хората се споглеждаха с обтегнати от суеверна тревога лица. Звучеше като плавно затихващ рев на Боинг-747 след като пилотът успешно го е довел до мястото за паркиране. Около пладне последните облаци се разсеяха и настана ясен, топъл ден. Към 15:30 живакът в рекламния термометър край вратата на Роза на старо, Дрехи на старо се изкачи до отметката 28,5 — рекордна температура за късната пролет по тия места. Хората блуждаеха по улиците безмълвни и унесени като зомбита. Лицата им изглеждаха удивително еднакви — по тях се четеше тъпо изумление, което би било смешно, ако не беше толкова окаяно. Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен — техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност… макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета. На следващата сутрин в градчето щяха да се появят Брайънт Гъмбъл и Уилард Скот от предаването „Днес“. Между събеседниците на Гъмбъл щеше да бъде и Андрю Кийн. „Цялата Водонапорна кула грохна изведнъж и се затъркаля по надолнището — щеше да заяви Андрю. — Беше направо йе-хааа. Нали ме разбирате? Стивън Спилбърг ряпа да яде, нали така? Ей, ама като ви гледам по телевизията, все съм си мислил, че сте по-едър.“ Виждайки на екрана себе си и своите съседи, хората щяха да осъзнаят, че всичко е истина. Това щеше да им даде точка, от която да обхванат с поглед необятното, чудовищно събитие, наречено ОПУСТОШИТЕЛНО БЕДСТВИЕ. Броят на ЧОВЕШКИТЕ ЗАГУБИ щеше да расте ПО ДИРИТЕ НА УРАГАНА-УБИЕЦ. С две думи, НАЙ-СТРАШНАТА ПРОЛЕТНА БУРЯ В ИСТОРИЯТА НА МЕЙН. Въпреки ужаса, който носеха, всички тия заглавия бяха полезни — те хвърляха димна завеса около удивителната странност на произшествието… а може би странност бе твърде мек израз. Навярно по-точно би звучала друга дума: безумие . Показано на телевизионния екран, всичко изглеждаше по-конкретно, по-нормално. Но в часовете преди пристигането на телевизионните екипи единствено местните жители бродеха из своите кални, задръстени с обломки улици и по зашеметените им лица бе застинал израз на неверие. Само хората от Дери се лутаха из града почти без да разговарят, от време на време повдигаха нещо и пак го захвърляха, мъчейки се да осъзнаят какво бе станало през последните седем-осем часа. Вцепенени мъже стояха по Канзас стрийт, пушеха и се взираха към разхвърляните из Пущинака къщи. Други мъже и жени се тълпяха зад оранжево-белите бариери и надничаха в черната яма, където до десет тази сутрин бе стоял центърът на Дери. През този неделен ден вестникът излезе с огромно заглавие: ЩЕ СТРОИМ, ОБЕЩАВА КМЕТЪТ НА ДЕРИ и може би наистина щяха да строят. Ала през следващите седмици, докато Общинският съвет обсъждаше как точно да пристъпи към възстановяването, огромният кратер на мястото на бившия център продължи да расте бавно, но сигурно. Четири дни след бурята пропадна сградата на Бангорската водноелектрическа компания. Три дни по-късно ямата погълна и „Летящото куче“, където се продаваха най-добрите хамбургери с кетчуп и кисело зеле в Източен Мейн. Систематично се задръстваха канализациите на къщи, жилищни блокове и делови сгради. Стана толкова зле, че хората започнаха да напускат Олд кейп. На 10 юни трябваше да се проведат конни състезания в Баси парк; първото надбягване бе предвидено за осем вечерта и в очакване на веселбата всички се поободриха. Но малко преди жокеите да достигнат финала, трибуните рухнаха и пет-шест души бяха ранени. Между тях бе Фокси Фоксуърт, управител на кино „Аладин“ до 1973 година. Той прекара четири седмици в болницата със счупен крак и продупчен тестис. Когато го изписаха, реши да се пресели при сестра си в Съмърсуърт, щат Ню Хампшър.

Не беше само той. Дери се разпадаше.

Стояха и гледаха как санитарят затръшна задната врата, после изтича да седне до шофьора. Линейката потегли нагоре към Общинската болница. Ричи я бе спрял с риск за живота си и бе уговорил вбесения шофьор да вземе още една пациентка въпреки уверенията му, че вътре няма място. В крайна сметка бяха проснали Одра на пода.