Стивен Кинг - То

С безизразно, замислено лице Стан се отдалечава от групата. Бил поглежда подир него и отначало му се струва, че Стан е открил на брега изоставено огнище — така изглежда на пръв поглед: червена жарава, чието сияние го заслепява. Но после Стан посяга с десница, вдига жаравата и ъгълът на осветление се променя; сега Бил разбира, че някой е захвърлил край реката празна бутилка — една от новите, прозрачни бутилки от Кока Кола. Гледа как Стан обръща бутилката, хваща я за гърлото и стоварва дъното върху един стърчащ камък. Стъклото се строшава и Бил изведнъж усеща, че всички напрегнато наблюдават как Стан съсредоточено и замислено рови из парчетата. Накрая подбира дълго, тясно стъкълце. Залязващото слънце хвърля по острите ръбове алени отблясъци и Бил отново си мисли: Като огън.

Стан го поглежда изотдолу и Бил внезапно разбира: всичко е съвършено ясно и правилно. Той тръгва към Стан и протяга ръце с дланите нагоре. Стан отстъпва и нагазва във водата. Над самата повърхност танцуват дребни мушици; Бил вижда как из тръстиките по отсрещния бряг с бръмчене се стрелва водно конче, блеснало във всички цветове на дъгата. Отнейде долита монотонната басова песен на жаба; докато Стан хваща лявата му ръка и прорязва дланта с острото стъкълце, докато кожата се разцепва и отвътре бликва тънка струйка кръв, Бил мисли с опияняващ възторг: Та тук има толкова много живот!

— Бил?

— Да, разбира се. И двете.

Стан разрязва и другата му ръка. Боли, но не много. Някъде из храстите козодой подхваща своята хладна, умиротворяваща песен. Бил си мисли: Козодоят вещае изгрева на луната.

Той се взира в дланите си — сега кървят и двете — после се оглежда наоколо. Другите са до него — Еди с пръсти вкопчени в инхалатора; Бен с огромното си шкембе, чиято белота прозира през парцаливите останки от анцуга; Ричи със странно уязвимо лице без закрилата на очилата; Майк, мълчалив и сериозен, прехапал здраво дебелите си устни. И Бевърли с гордо вдигната глава, с големи лъчезарни очи, с великолепна коса въпреки всичката мръсотия по нея.

Всички ние. Всички сме тук.

И той ги вижда, наистина ги вижда за сетен път, защото нещо му подсказва, че вече никога не ще се съберат всички заедно, седмината — не по този начин. Никой не говори. Бевърли протяга ръце, след миг Ричи и Бен протягат своите. Майк и Еди също. Стан срязва дланите им една по една, а слънцето започва да потъва зад хоризонта и огненото му зарево се превръща в бледо розово сияние. Козодоят отново се обажда, Бил вижда как над водата се въртят първите полупрозрачни мъгли и усеща, че се слива с всичко — това е кратък миг на екстаз, за който не би могъл да разкаже никому, както след двадесет и седем години Бевърли не би могла да разкаже как е зърнала за част от секундата отраженията на двама мъже, нейни приятели от детинство.

Над дърветата и храстите плъзва ветрец, листата шушнат и той си мисли: Това е чудесно място и никога няма да го забравя. Чудесно е, и те са чудесни; всеки от тях е великолепен.Още веднъж долита сладостният, звънък вик на козодоя и за миг Бил се слива и с него, сякаш може да запее, а сетне да изчезне в здрача… да отлети в прегръдката на въздуха.

Поглежда Бевърли и среща усмивката й. Тя затваря очи и разперва ръце настрани. Бил я хваща отляво; Бен отдясно. Бил усеща как топлата й кръв се размесва с неговата. Другите пристъпват напред и всички застават в кръг, запечатали длан до длан в тази своеобразна близост.

Стан гледа Бил настоятелно, почти със страх.

— За-хха-кълнете м-ми се, ч-ч-че ще се въ-ххъ-ърнете — казва Бил. — Закълнете ми се, че ако Тъ-тъ-то не е м-мъртво, ще се въ-ххъ-ърнете.

— Кълна се — казва Бен.

— Кълна се — това е Ричи.

— Да… кълна се — Бев.

— Кълна се — шепне Майк.

— Да. Кълна се — гласецът на Еди е немощен като шумолене на суха тръстика.

— И аз се кълна — шепне Стан, но гласът му секва и той навежда очи.

— Кхъ-ъ-ълна се.

Това е; всичко свършва. Но те остават така още малко, усещайки могъществото в този кръг, в общото си цяло. Светлината разлива по лицата им бледи, гаснещи багри; слънцето вече е залязло и залезът бавно чезне. Стоят в кръг, докато мракът се прокрадва из Пущинака, запълва пътеките, по които са бродили това лято, полянките, по които са играли на гоненица и престрелка, тайните местенца по бреговете, където надълго и широко са обсъждали важните проблеми на детството, или са пушили цигарите на Бевърли, или просто мълчаливо се гледали как по реката пълзят отраженията на облаците. Окото на деня се затваря.