Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

— Покажи ми — прошепна той.

Тя се приближи към него. Започваше да разбира.

— Покажи ми света.

Той се наведе и я целуна дълбоко, без неувереност. И това не беше целомъдрената целувка на свещеник. Защото той вече не беше свещеник.

По-нататък…

Късна пролет

Де Мойн, Айова

„Най-сетне покой…“

Слънцето се беше спуснало ниско. Ерин се качи в беседката и вдъхна деликатния аромат на розите, които пълзяха по дървените рамки. Седна на пейката и се облегна.

Откъм поляната долиташе детски смях. Играеха някакъв сложен вариант на гоненица, облечени във взети под наем фракове и елегантни рокли, и не един или двама имаха зелени петна и одраскани колене. Възрастните стояха зад тях също в официално облекло, отпиваха шампанско и бъбреха.

Харесваше всички, дори обичаше някои, но й бе трудно да общува с тях. Точно сега й се искаше да общува само с един човек.

Сякаш прочел мислите й, той дойде в беседката. Беше я проследил, както се бе надявала, че ще стане.

— Има ли място за още един? — попита Джордан.

— Винаги — отвърна тя.

Русата му коса, обикновено подкастрена по войнишки, през последните месеци беше пораснала. Дългите кичури го правеха да изглежда по-отпуснат, с по-малко военна атмосфера около него, особено в сегашната му униформа — тъмносив фрак. Очите му не се бяха променили — все така яркосини, с по-тъмен пръстен около ириса. Той се облегна на стълба до входа и й се усмихна. От него струеше обич и удовлетворение.

Тя също му се усмихна.

— Изглеждате невероятно добре, госпожо Грейнджър-Стоун — каза той.

— Вие също, господин Грейнджър-Стоун — отвърна тя.

Само преди час тя бе взела неговото име, а той нейното, пред неговото семейство и нейните приятели. Бяха положили клетвите си под синьото небе.

„Докато смъртта ни раздели.“

След всичко преживяно тези думи имаха допълнително значение. Джордан й беше предложил, след като се върнаха в Рим, и тя бе приела моментално.

Времето бе твърде безценно, за да си позволят да губят и секунда.

Ерин докосна зарастващата рана на шията си. Беше избрала рокля с висока яка, за да скрие розовия белег, но въпреки това той надничаше над ръба й. Раната вече почти не я болеше, но всеки ден, когато се поглеждаше в огледалото, тя я виждаше и си спомняше, че бе умряла и се бе върнала за живот, даваше си сметка колко близко е била да изгуби бъдещето си с Джордан.

Джордан нежно махна ръката й от шията й и я задържа между дланите си. Кожата му беше топла и напълно нормална. Дори татуировката му се беше смалила до първоначалните си размери. Беше точно толкова красив и мил, какъвто го бе срещнала за първи път в пустинята на Масада, преди сангвинистите да започнат да се разпореждат с живота им.

Сега си имаха свой собствен живот.

„Заедно.“

Джордан въздъхна дълбоко и седна до нея.

— Големи промени ни очакват. Ще работим в джунглата — ти ще изкопаваш артефакти, а аз ще надяна очила и ще уча за съдебномедицински антрополог. Никакви битки, никакви чудовища. Мислиш ли, че ще си щастлива така?

— Повече от щастлива. Възторжена.

Благодарение на връзки във Ватикана Ерин си беше уредила разкопки в Южна Америка, където щеше да се бори да отвоюва история от джунглата, да разкрие тайните й и да я запази за бъдещите поколения. Работата щеше да е трудна, но нямаше да има нищо общо със светци и ангели. Животът й вече си беше само неин — и можеше да го сподели със съпруга си.

Джордан беше уволнен с почести от армията и бе кандидатствал по програма да изучава съдебномедицинска антропология заедно с нея. Беше готов да разследва древни престъпления вместо съвременни. Искаше да дойде, след като кръвта отдавна е изчезнала, когато загадките са интелектуални, а не емоционални.

Подобен живот им предлагаше бъдеще заедно.

И не само за двамата .

Джордан целуна дланта й и устните му се задържаха там, предизвиквайки топли тръпки нагоре по ръката й. Тя зарови пръсти в русата му коса и придърпа устните му към своите. Искаше да го целуне, да го вкуси, да се изгуби в него. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и се спряха върху скритите от коприната бедра. Едната му длан се премести върху корема й.

Тя се загледа надолу, като се чудеше дали вече не е започнало да й личи.

— Мислиш ли, че майка ти знае? — попита Ерин.

— Откъде би могла? Самите ние разбрахме едва като се върнахме в Щатите. Засега тази тайна си е само наша. — Той нежно погали корема й. — Но си мисля, че майка ми ще се досети след около седем месеца. Особено щом са близнаци.